Сега с това бе свършено.
Онова, за което трябваше да мисли, бе, че поне може да вижда децата си. А преди решението на Рот дори това не беше сигурно.
Когато стигнаха на горния етаж, Лейла забави крачка при вида на затворената врата на кабинета на Рот и трябваше да събере сили, за да продължи към коридора със статуите. Беше го прекосила едва наполовина, когато отново спря, но този път бе, защото Бет отвори вратата на стаята, която някога смяташе за своя, и за частицата от секундата забеляза смътно, че на пода имаше изцапано с боя покривало, както и няколко кутии с боя, кофа с мазилка, няколко четки. Стомахът й се сви, досетила се защо са тук.
Дупките от куршуми в стената.
А после пътят пред нея се отвори и тя се втурна към люлките.
— Обичните ми! Обичните ми! — С очи, пълни със сълзи, тя не знаеше към кого да се обърне първо; главата й се въртеше наляво-надясно, наляво-надясно. — Мамен е тук!
Една параноична част от нея се притесняваше, че са я забравили, или пък са й ядосани, макар и толкова малки, че ги е изоставила по собствена воля… което определено не беше истина. Не бе имало нужда да се притеснява обаче. При звука на гласа й двата чифта очички се отвориха, четири ръчички се вдигнаха, махайки във въздуха. Тя се наведе и като разпусна косата си, я остави да се посипе първо около Лирика, а после около Рамп.
Докато малките й гукаха, реагирайки на миризмата и гласа й, Лейла усети как я залива щастие, как гърдите й се издуват от обич, как всичките й тревоги за миг отстъпват място на щастие, непомрачавано от нищо на този свят.
— Толкова се радват да видят своята мамен.
Лейла погледна през рамо при звука на женския глас.
— Кормия!
Наистина се радваше да види другата Избраница и двете се прегърнаха силно. Когато се отдръпнаха една от друга, Бет каза:
— Всичко сме приготвили в Светилището.
Кормия кимна.
— Тъкмо занесох някои неща в покоите и вярвам, че ще откриеш всичко, от което се нуждаеш. Чудех се дали би искала да ти помогна да ги заведем там горе, така че да не се налага да правиш две пътувалия?
— О, би било прекрасно. — Лейла не можа да устои на порива да приглади белите си одежди, просълзена от това, че може да разчита на добротата на другите жени. — Аз… ъ… наистина съм ти благодарна за помощта. Защо не вземеш Рамп?
— Разбира се!
Докато Кормия вдигаше сина й, Лейла извади Лирика от люлката и притисна топлото телце на дъщеричката си до сърцето си.
— Тръгваме ли?
Миг преди да се дематериализира заедно с другата Избраница, Лейла погледна към далечния ъгъл… към дупките от куршуми до тавана. Готова бе да се обзаложи, че докато се върне след двайсет и четири часа, вече нямаше да са там.
Нямаше обаче да бъдат забравени.
Затвори очи и опита да си спомни кога за последно се бе качвала в Светилището. О, да.
Преди месец… когато бе открила кой е бащата на Кор.
Беше пропита с миризмата му.
Докато прекосяваше трапезарията, Куин беше бесен, но освен това изобщо не се учудваше. Рот беше помилвал Кор, а Лейла беше в света навън, така че, да, естествено, че двамата се бяха срещнали. Вероятно цял ден се бяха чукали.
Междувременно децата й бяха тук, без майка си.
— Надявам се да си си изкарала страхотно, скъпа — процеди.
Вратата на гаража беше в дъното на къщата, от другата страна на задното антре, така че трябваше да мине през кухнята, за да стигне до нея. Беше на половината от пътя, когато Тор се появи на стълбището за прислугата.
Никой от тях не срещна погледа на другия. И двамата продължиха заедно напред, прекрачвайки в неголямото помещение, пълно с резервни палта, ботуши, шапки и ръкавици. Прекосиха го и Тор отвори вратата, отвеждаща в неотоплявания, подобен на плевня гараж от другата страна, след което я затвори зад тях.
Въздухът беше студен и сух и миришеше на изкуствен тор и бензин. Когато лампите светнаха, задействани от движението им, разкриха изобилие от бетон и грижливо подредени чували с храна за птици и морска сол, косачки за трева, паркирани в редици, машини за плевене, лопати и мотики, висящи върху стойки. Високо над главите им имаше греди от старо дърво, здрави като планината, върху която беше построена къщата, а насреща им имаше шестнайсет ковчега, подредени един върху друг, сякаш бяха кашони за багаж.
Фактът, че Тор се приближи и застана до тях, му се стори уместен. Когато заговори, гласът му беше тих, но нисък, като най-дълбокото място в ада.
— Нямам никакво намерение да оставя нещата така.