Не беше нужно да уточнява за какво говори.
Куин поклати бавно глава.
— Нито пък аз.
— Не знам кога Рот се превърна в такъв миротворец. — Тор закрачи напред-назад. — Но може би трябва да остави трона и да започне да споделя в снапчат как всички трябва да си прощаваме и да се разбираме. Да си направи селфи, докато медитира за единството на ума и тялото си. Това е лудост.
Той спря и сложи ръка върху ковчезите, скърцайки със зъби. А после поклати глава.
— Понякога се налага да се погрижим за краля, дори ако той не го иска.
— Съгласен съм.
— Понякога нещата трябва да бъдат поети от други ръце.
— Тотално съм съгласен.
Тъмносивите очи на Тор се обърнаха към Куин.
— Бойното поле е много опасно място.
Куин сви ръцете си с юмруци.
— Непрекъснато се случва някой да пострада там.
— Лесъри. Човеци. В състояние са да причинят сериозни увреждания дори на обучени воини.
Докато кимаше, Куин си помисли, че макар да бяха тръгнали от съвършено различни гледни точки, двамата бяха пристигнали на едно и също място. Кор щеше да умре, докато уж търсеше момчетата си. Дали от куршума на Куин, или на Тор, с копелето бе свършено.
— Това надпревара ли е? — попита Куин. — Онзи, който го намери, печели правото да го убие?
— Не. Ще работим заедно и ще си го поделим между нас двамата. Онзи, който го залови, ще го предостави като ядене, което да бъде споделено.
Тор протегна ръка и Куин я стисна, без да се поколебае.
— Съгласен.
Пуснаха се и другият брат кимна.
— Да вървим тогава — заяви. — Ще търси воините си, въпреки снега, защото ще иска да събере войската си възможно най-скоро. Тази нощ ще го открием някъде на бойното поле.
Измислили плана си, двамата се върнаха в антрето и облякоха дебели бели якета. Излязоха от имението през една странична врата, отвеждаща в задната градина. Или поне се опитаха. В мига, в който отвориха вратата, бяха посрещнати от снежна виелица, която би накарала по-нисшите простосмъртни да потърсят най-близкото огнище и чаша грог. Обаче майната му на комфорта.
Щяха да се погрижат за тази ситуация и да запазят решението си в тайна.
Не беше нужно никой нищичко да научава.
36
Кор изчака, докато не почувства, че Лейла се е дематериализирала напълно, след което се залови да претърси неголямата къща, преглеждайки бързо дрешници и чекмеджета и всяко възможно скривалище в спалните. Предполагаше, че ако братята изобщо отсядаха тук, щяха да държат оръжия там, където спяха, но в крайна сметка не откри нищо.
Неприятно.
За сметка на това си намери задоволително облекло. По пътя към външната врата имаше дрешник за палта и там откри дебело яке и зимен панталон, достатъчно големи, за да му станат, както и чифт скиорски ръкавици и шапка. За съжаление, те всички бяха черни и на снега щяха да го карат да изпъква като бенгалски огън в непрогледен мрак, но не че имаше някакъв избор.
Откри обаче още нещо, което напълно компенсира потенциално издайническото облекло — рейндж роувъра, с който го бяха евакуирали от гората предишната нощ. Джипът изглеждаше така, сякаш беше преминал през солна баня, покрит с големи бели ивици по предната решетка и капака. Нямаше ключове, което не го учуди. Вишъс със сигурност ги беше взел със себе си.
Само че автомобилът беше отключен и в багажника Кор намери това, на което се надяваше: от кутията за спешни случаи извади три червени сигнални ракети и ги пъхна в якето си, закрепяйки ги на място, като вдигна ципа на дебелата дреха.
След това се върна вътре, задейства алармената система и излезе през плъзгащата се врата на кухнята. Не очакваше Лейла да се върне през нощта, но ако все пак го направеше, му се щеше да завари кухнята поне донякъде обезопасена. Нямаше как да заключи след себе си, при положение че искаше да се върне и да прекара деня тук.
В което не беше напълно сигурен.
Когато излезе на задната тераса, дори времето сякаш беше против него: снегът се сипеше като пелена, навяван от яростните пориви на вятъра, сякаш имаше бури в бурята. Видимостта беше лоша и бе готов да се обзаложи, че навън няма да има почти никакви човеци. Толкова по-добре за него.
Затвори очи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания на около петнайсет мили на югозапад от там.
Намираше се в една задънена улица с двуетажни колониални къщи, по-скъпи от ранчото, от което идваше, но далеч не луксозни. Навсякъде бяха запалени лампи — в дневни и спални, пред гаражи и по дървета, но гъсто сипещият се сняг не позволяваше на светлината да стигне надалече.