Кор се дематериализира навън и остана за миг пред прозореца, гледайки ги как идват на себе си, споглеждайки се така, сякаш нямат представа защо бяха стиснали ръце. А после майката вдигна ръка и разтри слепоочието си, сякаш главата я болеше, а момчето се огледа наоколо и разкърши врата си.
И двамата погледнаха към вратата.
Жената се наведе, за да вдигне телефона, а Кор продължи по пътя си.
Светилището действително беше свято място на мир и покой и докато седеше край фонтана на Скрайб Върджин заедно с двете си малки, Лейла си пое дълбоко дъх. Бяха се разположили върху пухкаво, дебело одеяло, въздухът беше мек и топъл като вода за вана. Над главите им Млечният път бе ярък, но не ослепителен, а белият мрамор на двора сияеше със светлина, която струеше сякаш от вътрешността му.
Лирика и Рамп бяха понесли пътуването без никакъв проблем, а Кормия, сякаш усетила, че Лейла би искала да остане насаме с тях, си беше тръгнала веднага щом настаниха близнаците до блещукащата вода и цъфтящото дърво, пълно с нови пойни птички.
Подвила крака под себе си, Лейла разлюля жълто лале над едното дете, а после над другото… и отново над първото.
— Не е ли красиво? Лале… това е лале.
И наистина, листенцата на цветето бяха като зелената трева и синята вода: искрящи и мистериозни, прилични на скъпоценни камъни в багрите си. Имаше нещо в светлината тук, в начина, по който сякаш не идваше отникъде и не падаше под никакъв специален ъгъл… или пък беше някаква свещена магия.
Интересно. Усещаше, че малките й съкровища черпят сили от енергията тук, бузките им порозовяха, очичките им грееха особено ярко, движенията им бяха по-координирани.
Да, помисли си. Във вените им определено течеше нейната кръв. Дори Рамп, който толкова приличаше на Куин, че беше направо стряскащо, очевидно бе неин син. Това място безспорно имаше по-голям ефект върху потомците на Избраниците, когато те дойдеха тук, за да презаредят.
Така че може би това бе нещо хубаво…
Странно усещане, сякаш я наблюдават, я накара да се обърне. Под колоните нямаше никой, нямаше никой и под свода, отвеждащ в някогашните покои на Скрайб Върджин. Никъде нямаше никой.
Лейла си спомни времето, когато всичко беше толкова различно, когато Избраниците раждаха и отглеждаха следващите поколения Избраници и братя тук и служеха на Скрайб Върджин, придържайки се към установения от нея порядък на поклонение, отдих и добруване… макар че имаше и много пожертвани неща.
И никакъв цвят. Където и да било.
Лейла се протегна и помилва меката бузка на Лирика. Макар все още да тачеше Скрайб Върджин и традициите, които бяха толкова ценени и уважавани, се радваше, че дъщеря й няма да бъде принудена да води живот, от който не може да си тръгне, отдаден изцяло в служба на другите.
Да, колкото и да й липсваха отминалите дни и обичаи и колкото и тъжно да бе, че това прекрасно място бе така празно и безжизнено, не съжаляваше за нищо.
Тя бе от поколението, което бе познало и служба, и свобода, и макар свободата да имаше своите трудности и трагедии, сега тя знаеше коя е като личност, имаше свои желания, над които никой нямаше власт. Освен това имаше две малки, които щяха да бъдат свободни да изберат кои искат да бъдат и какво искат да постигнат в живота си.
Винаги бе по-добре да следваш свой собствен път, макар и неравен, отколкото гладкия, но неизменен път, начертан от някой друг.
Първото бе по-трудно, но изпълнено с живот. Второто бе смърт приживе… без дори да имаш представа, че умираш, защото си в кома.
37
В коридора, отвеждащ от тренировъчния център, Вишъс подмина вратата към имението и продължи напред към входа на Дупката, подобаващо наречената къща, където двамата с Бъч живееха заедно със своите шелани. Тя бе досущ като входа на имението — защитена с цял куп ключалки и кодове, целящи да не допуснат никой, който нямаше право да бъде тук.
Въведе цифрите, освобождаващи резетата, и ето че най-сетне си беше у дома.
Къщата не беше кой знае какво — всекидневна и кухня, и неголям коридор, отвеждащ до двете спални в дъното. Двамата с Джейн бяха в първата, Бъч, Мариса и гардеробът на ченгето в другата, макар че тя не беше достатъчно голяма, за да побере всички онези проклети дрехи. Коридорът беше претъпкан с щендери на колелца, от които висяха сака и ризи. Както и редица обувки на пода, които, доколкото Ви можеше да прецени, бяха едни и същи мокасини, но от различна кожа и с различни цветове.
Копелето здравата го беше зациклило с обувките. Но разбира се, какво толкова различно можеш да направиш с мъжка обувка?