Ви затвори вратата зад себе си и се задържа край редиците маркови дрехи и обувки. Мястото беше притихнало: Мариса беше в „Убежището“, Бъч играеше билярд в голямата къща, а Джейн…
Ви изруга и се отправи към кухнята. Бутилките „Грей Гуус“ бяха точно там, където му харесваше — под плота, до дълбокото чекмедже, където Бъч държеше чипса „Фрито“, солените бисквити с пармезан и курабиите „Милано“. Това бяха единствените закуски, които ченгето слагаше в уста.
Интересно, досега не му беше хрумвало, но Бъч определено бе човек на навика. Харесваше това, което харесваше, и не проявяваше интерес към никакви нововъведения.
Кучият син сигурно щеше да се гътне, ако някой му предложеше бейгъл. И направо забрави за многозърнести бисквити или префърцунени сухари.
Ченгето определено беше от старата школа и макар че Ви никога не би го изрекъл на глас, това бе една от причините да обича своя най-добър приятел. Когато си на няколко века, научаваш, че колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите. Така че, да, разбира се, можеш да изхабиш сума ти време и вкусови окончания, опитвайки се да пресъздадеш нова версия на нещо, което вече съществува успешно, но какъв смисъл: удоволствието от храната си има своя праг и да опиташ цял куп неща, които не бяха съвсем това, което искаш, само за да се върнеш към онова, което харесваш от самото начало, беше нещо, което човеците правеха.
По дяволите, това беше очевидно навсякъде в културата им: „модата“, която не беше нищо повече от въртележка на грозотата, която се сменяше от сезон на сезон, развлекателната им индустрия, която си беше купища от все същото, технологиите им, създавани така, че да остареят за нула време, и ненужните иновации.
Достигнали връхната си точка с „Епъл“, които бяха обявили, че е „храбро“ да се отървеш от жака за слушалки. В шибания си телефон. Да, направо да им връчиш медал за храброст.
Ви извади ниска тумбеста чаша от един шкаф, напълни я с лед и наля водка до ръба.
„Искате кураж? — помисли си. — Защо просто не се пречукате, човеци. На това му се казва добра идея.“
Не че беше озлобен или нещо такова.
О, не.
Отиде до бюрото си, настани се пред редицата компютри и се логна в тях един по един.
Доста отдавна не беше имал свободна нощ, в която да е сам, и докато проверяваше всички охранителни камери и наглеждаше различните имоти на Братството в и около Колдуел, си спомни защо.
Последното, което искаше, бе да си седи тук като шибан загубеняк с компютрите и водката си, сам-самичък, докато всички останали се забавляваха.
Само че мозъкът му беше тотално прецакан от това с Кор. Пък и беше уморен до мозъка на костите, но не искаше да спи. Нуждаеше се да се нахрани, а нямаше никакво желание да пие от вена. Трябваше да хапне нещо, а не беше гладен. Искаше да се напие, но това не се случваше достатъчно бързо.
Облегна се назад в стола и се съсредоточи върху това да вкара алкохола в кръвообращението си, отпивайки големи глътки, които пареха гърлото му и се вихреха в стомаха му.
Докато напредваше с плана си, мислите му се насочиха към Джейн в клиниката преди малко. Как, когато беше отишъл да я види, тя бе затънала до уши в работа. Асейл крещеше в стаята си, Мани й задаваше въпроси за нещо, Елена се появи с проблем с поръчката на лекарства.
Ви бе останал настрани, възхищавайки се на целеустремеността на своята шелан. Отдадеността. Страстта.
Господи, Асейл.
Писъците му бяха нещо страшно, напомняне, че пристрастяването към наркотиците е опасна работа. О, да, започваш просто за да се справиш с живота, но докато се усетиш, вече си в тапицирана стая, завързан за леглото, защото си се опитат да си издереш лицето.
Между другото, подайте водката.
Протегна ръка, взе бутилката и си доля. Ледът беше започнал да намалява, но след като обърнеше и тази доза, нямаше да го е грижа, че питието му е със стайна температура.
Поне Асейл имаше неговата Джейн до себе си, а тя със сигурност щеше да му осигури най-доброто лечение за абстиненцията му, на което беше способна. Въпросът бе дали психозата щеше да отшуми някога. Беше минал цял месец, откакто за последен път бе смъркал от белия прах, така че беше възможно опустошението в главата му да е за постоянно. Понякога ставаше така с вампирите и кокаина.
Естествено, бившият пласьор вероятно не го бе знаел, когато бе започнал да се друса толкова сериозно. Нерядко в живота обаче се случваше да танцуваш с дявола и да нямаш представа кой е партньорът ти.
Така действаше съдбата. Както и проклятията.