Я виж ти. Добрият стар Знам Стокър беше качил нещо ново.
Ви се усмихна и отпи поредната солидна глътка водка, докато отваряше блога, който следваше от около месец. Беше нов на паранормалната сцена и се списваше от тип, който приличаше на нещо средно между разследващ журналист и някой, решен да докаже съществуването на вампири.
Забавно бе да ги гледаш как повтарят лъжите и измишльотините, които човеците използваха, за да митологизират нещо, което в действителност съществуваше между тях.
И като стана дума за ютюб. Там сигурно имаше около сто хиляди клипчета, аудио записи и тиради, твърдящи, че показват истински вампири, вампирстващи във вампирския свят. Каращи вампмобили…
Окей, възможно бе алкохолът да си казваше думата.
Ала Знам Стокър бе различен и това бе причината Ви да го следва. Копелето не дрънкаше празни приказки.
Незнайно как, то беше успяло да запише на видео представлението, което Братството и Обществото на лесърите бяха изнесли в девическото училище „Браунсуик“. Качеството беше отвратително, както обикновено, но показваше достатъчно, за да загатне, че в двора на изоставеното училище се беше случило нещо голямо и свръхестествено.
За щастие, Омега беше свършил отлична работа по почистването след битката и клипът не показваше нищо, което не би могло да бъде сътворено на нечий компютър. В крайна сметка лесърската кръв, оплискала земята, изглеждаше като сенки върху тревата или пък черна боя, или старо машинно масло.
Добре, че нямаше миризма, иначе на всички щеше да им се доповръща.
Определено помагаше и това, че на мястото не беше останало нищо — звярът на Рейдж беше погълнал съборетината, която и така беше на път да падне.
Въпреки това типът, криещ се зад не особено оригиналния псевдоним, беше попаднал в полезрението на Ви. Беше качил цял куп линкове към други клипове в ютюб, най-вече на човеци, кълнящи се наляво и надясно, че са имали контакт с вампири, или други размазани видео клипове, снимани през нощта, на които се виждаха битки или типове, влизащи и излизащи през различни врати, обвита в плащове. Но разбира се, онова, което имаше значение, бе видеото от изоставеното училище, както и фактът, че граматиката на типа беше свястна, не използваше твърде много главни букви, нито завършваше изреченията си с!!!!!!!!!!! и изобщо, от материалите му се излъчваше усещане за професионализъм.
Което бе последното, от което расата се нуждаеше.
Нелепи човеци с изкуствени вампирски зъби и бастунчета, украсени с черепи? Няма проблем. Ви можеше да се справи с пет милиона от тях. Прозорлив, повече-Скъли-отколкото-Мълдър тип, който като че ли систематично пресяваше интернет, изолирайки редките случаи, когато нещо действително се беше случило. Определено не беше добра новина за раса, която искаше да продължи да се крие на открито.
— Още едно видео… — промърмори Ви, докато преглеждаше новия пост. — Какво имаме тази вечер, Знам Стокър? Хелоуин отдавна мина.
Не си направи труда да прочете описанието и направо пусна клипа.
В началото не беше сигурен какво гледа… а, окей, черно-бял запис от охранителната камера на някакъв паркинг посред нощ. Появи се кола и спря, но не угаси двигателя си, ако се съдеше по кондензацията на задното стъкло.
Ви отпи нова глътка и затърси опипом цигара върху бюрото. Напразно. Щеше да се наложи да…
— О, ето ти го и господин Латимър.
Вратите се отвориха и той разпозна мъжа, който слезе от мястото до шофьора. Беше Трез. Иззад волана се показа жена с тъмна коса и цивилни дрехи. Невъзможно бе да види лицето й, защото гледаше надолу, сякаш се мъчеше да не се подхлъзне на леда, но тялото си го биваше.
Може би горкото копеле давеше мъката си по изпитания във времето начин.
Трез заобиколи колата и я срещна отпред. Двамата поговориха за минутка…
— Мамка му.
Ви поклати глава и стисна основата на носа си. След това спря видеото на пауза, върна назад и отново го изгледа.
Жената просто се изпари, дематериализирайки се в нищото. А после Трез се качи зад волана и подкара, сякаш нищо не се беше случило.
Ви прочете описанието, което Знам Стокър беше написал: местният магазин за сувенири, срещу лунапарка, който, ако не го лъжеше паметта, беше едва на половин километър от „При Салваторе“. Записът беше притежание на магазина, разбира се, но собственикът го беше изпратил на Знам Стокър с разрешение да бъде публикуван. Не се бяха обърнали към властите и имаше изявление от собственика в кавички, сякаш беше статия във вестник, че „Нищо в записа не е променено“.