Кор никога не се беше научил да чете. Не беше умение, от което бе имал нужда в Древната страна, нито във войната, и не мислеше, че е нещо, което му липсва. За сметка на това беше забележително добър с посоките и имаше фотографска памет, умение, което се дължеше на необходимостта да може да си спомни колкото се може повече подробности, когато му покажеха или опишеха нещо.
Не си направи труда да търси оръжия. Не беше скрил нищо тук, а мъжете му несъмнено бяха взели своите със себе си.
Излезе през скърцащата врата, угаси сигналната ракета, хвърляйки я в снега, и като затвори очи, се дематериализира…
… приемайки очертанията си в тунел от вятър.
Поривите бяха толкова мощни, че трябваше да се обърне, и дори с гръб към него, вятърът беше прекалено силен, за да му устои. Ала така ставаше, когато се намираш на около сто етажа над земята, на покрива на Колдуелската застрахователна компания.
Побърза да се скрие зад няколко климатични инсталации с размерите на линейка и от там успя да се ориентира, използвайки изток, за да разчете правилно упътванията.
Бързо установи, че имаше проблем. Заради обилния снеговалеж не можеше да различи улиците достатъчно ясно, за да открие това, което търсеше: макар да имаше някои осветени ориентири, които даваха идея за разположението на града, не можеше със сигурност да намери търсеното от тук.
Единственият му шанс бе да слезе на улицата и да опита от там. Добрата новина? В нощ като тази, воините му щяха да си останат вкъщи.
Също като човеците, дори лесърите нямаше да излязат в нощ като тази. А копелетата му открай време не обичаха студа.
Ако все още се намираха в Колдуел, тази вечер щеше да ги намери.
39
— Какво има в книгата?
Женският глас, долетял иззад рамото на Троу, бе гласът на капризно дете, макар да бе излязъл от устните на трийсет и шест годишна жена вампир с огромни (и естествени) гърди, корем толкова плосък, че би могъл да го използва като чиния за хранене, и крака, достатъчно дълги, за да се обвият на два пъти около кръста му.
При обикновени обстоятелства би му харесало да бъде прекъснат от някой като нея.
— Троу! Не понасям да не ми обръщат внимание.
Не и тази вечер.
Троу вдигна глава от прастарата книга, която беше донесъл от дома на медиума, и гърбът му изпука. За негово раздразнение, вратът му беше толкова схванат, че не беше в състояние да погледне през рамо. Вместо това трябваше да завърти цялото си тяло, за да срещне очите й.
— Уча — чу се да казва.
Странно, помисли си. Нямаше чувството, че го е изрекъл осъзнато.
Само че беше вярно. Действително изучаваше написаното върху пергамента цял ден и… беше ли настъпила нощта? Имаше чувството, че току-що бе започнал.
— Прощавай — той се прокашля, — но колко е часът?
— Девет! Обеща ми, че ще излезем.
Да, действително беше така. Направил го бе, за да я накара да му се махне от главата и да се върне в леглото на своя хелрен призори, та той да остане насаме с четивото си.
Или Книгата, както бе започнал да я нарича.
Очевидно беше взела обещанието му на сериозно, издокарана в тоалет, който бе едновременно разголващ и скъп. „Роберто Кавали“, ако се съдеше по животинския десен. И се беше накичила с толкова златни украшения от „Булгари“, че осемдесетте години можеха да я съдят за плагиатство.
— Е? — попита тя. — Кога ще се приготвиш?
Троу плъзна поглед по себе си, обзет от странно усещане за нереалност, докато установяваше, че носи панталон, риза и обувки. — Облечен съм.
— Това са същите дрехи, които носеше снощи!
— Така е.
Троу поклати глава и се огледа наоколо. Разпозна гостната стая и това му донесе известно облекчение. Да, именно тук бе отседнал, откакто пожар бе унищожил имението на хелрена на предишната му любовница. Беше прекарал месец в този апартамент, издържан в махагон и тъмносиньо, с голямо легло с балдахин, картини с ловни сцени, скрин и писалище.
Беше се нанесъл тук и незабавно бе започнал сексуална връзка с тази недочукана жена, така както бе правил с предишната си любовница: също като нея, и тази бе обвързана с по-стар мъж, който не бе в състояние да се погрижи за нея в леглото, така че Троу, като „благороден вампир с достойно потекло“ бе приет в дома, където се радваше на уважение и подслон, без споменаване на краен срок.
Очевидно не бяха чули мълвата за отношенията му с шайката копелета. Или пък бяха, но имаха ниски стандарти. Във всеки случай мълчаливо беше прието, че стига да се грижеше за нуждите на жената, можеше да очаква да получи подслона, храната и дрехите, които му бяха необходими, а в този случай, за разлика от предишния, предполагаше, че нейният хелрен знае и одобрява.