Трябваше да я затвори и да я изгори.
Да, именно това щеше да стори. Извърнал очи, без да поглежда към злата книга, щеше да я затвори, след което щеше да я вземе и да слезе на долния етаж. Камината в библиотеката беше постоянно запалена и той щеше да…
Очите му се върнаха към пергамента и мастилото като две кучета, повикани от господаря си, подвили опашки пред него. И отново се съсредоточи върху символите, върху текста.
Отвори уста. Затвори я. Опита да си спомни защо изобщо беше потърсил медиума.
Отново го прониза страх и той се помъчи да се съсредоточи върху това да се освободи. И си спомни сънищата, които хората имаха от време на време, в които си буден, но тялото ти е вкаменено и усилващата се паника те кара да се мъчиш да се събудиш.
Понякога бе достатъчно да раздвижиш ръка или крак, за да се върнеш от ръба, и той почувства, че ако успееше да повика една солидна, ясна мисъл, би могъл да се спаси от заплаха, от която иначе никога нямаше да избяга.
Защо бе отишъл при онзи медиум… каква беше целта му… какво беше търсил…
И ето че то му се яви.
С глас, който не звучеше като неговия, Троу заяви:
— Нуждая се от армия. Нуждая се от армия, с която да победя краля.
Над главата му изпращя нещо като мълния и, да, по тялото му премина електричество, носейки със себе си яснота и усещане за цел, които изличиха предишното му объркване.
— Искам да сразя краля и да поема властта над расите на вампирите и на човеците. Искам да бъда господар и повелител над цялата земя и всичките й обитатели.
Начаса страниците започнаха да се прелистват от само себе си, суха, прашна миризма изпълни ноздрите му и едва не го накара да се разкиха.
Когато пристъпът отмина, усети, че се превива надве, сякаш някой бе сложил ръка на тила му и го натискаше надолу.
Изведнъж думите придобиха смисъл. Върху лицето на Троу се разля усмивка.
40
Куин вървеше през падащия сняг, сякаш беше едно с бурята; яростта му по нищо не отстъпваше на ревящия вятър, белите му дрехи го скриваха сред преспите, които се трупаха по уличките в центъра на Колдуел. До него Тор беше същият — хищник, пасващ съвършено на пейзажа, който вече не изглеждаше градски, а арктически.
Рояци снежинки се вихреха около тях и забавяха напредването им по поредната уличка, в която не се виждаха нито пешеходци, нито коли. Беше толкова студено, че снегът бе лек и пухкав, но количеството му толкова обилно, че сантиметрите се превръщаха в метри, а той продължаваше да се сипе.
Куин се молеше да види копеле, което и да било копеле. Но най-вече онова копеле, което търсеха.
Това бе най-добрият им шанс да уловят Кор сам, на място, където можеха да направят убийството му да изглежда като вражеска засада, където можеха да се погрижат за нещата както трябва. А копелето определено беше тук, търсещо момчетата си, въпреки бурята.
Докато Куин крачеше напред, мускулите на бедрата му горяха, предните му зъби бяха изтръпнали от студа, а топлината, която тялото му произвеждаше, го изпълваше с желание да разкопчае бялото си яке. Някъде на заден план в ума си осъзнаваше, че продължава с предателския си план не само заради отмъщението, което Кор си беше заслужил, но и заради всичко, от което бягаше: Блей, който си беше отишъл, Лейла с децата, скарването му с Рот.
Да прекара цялата нощ навън, в дирене, бе далеч по-добрата опция от това да бъде затворен в къщата, още повече че го чакаше цял ден, заключен под покрива й. Мамка му, щеше да откачи от…
Напред, през гъстия като мъгла сняг, изникна черна фигура с размерите на вампирски воин и отново изчезна, скрита от порив на вятъра.
Каквото и да бе това, мястото му не беше тук.
И спря в мига, в който ги забеляза. Вятърът, блъскащ в гърбовете на Куин и Тор, очевидно беше донесъл миризмата им до ноздрите му.
В този момент, сякаш така беше предначертано, вятърът смени посоката си и довя обонятелната му визитна картичка до тях.
— Кор — прошепна Куин и като бръкна в якето си, сложи ръка върху дръжката на четиресетмилиметровия си пистолет.
— Тъкмо навреме. — Тор също извади оръжието си. — Като по поръчка.
Кор им даде време да се приближат и Куин беше напълно сигурен, че знае кои са.
Близо… по-близо…
Сърцето на Куин задумка, възбудата възвря и разлени емоциите му, но не и главата и тялото му: ръката му, отпусната до тялото, си остана сигурна.
По-близо…