— Някакъв шанс да си в състояние да се дематериализираш? — попита той майка си.
— О, разбира се, абсолютно. Никакъв проблем.
След десет минути, през които тя напразно затваряше очи и се съсредоточаваше, стана ясно, че това е обречена кауза, а от само себе си се разбираше, че нито той, нито баща му щяха да излязат от колата без нея.
Ето как се беше обадил на Куин.
Беше му отнело известно време да вземе това решение.
И когато Куин светкавично се беше съгласил да му помогне, Блей бе останал с ръце върху волана, чудейки се дали не бе трябвало да се обади на Джон Матю.
Или на вълшебната фея от приказките.
— Всичко ще бъде наред — обади се майка му от задната седалка. — Куин скоро ще пристигне.
Блей погледна в огледалото за обратно виждане и не пропусна да забележи, че беше закопчала якето си догоре.
— Аха.
По дяволите, трябваше да помоли Джейн да дойде в къщата на родителите му. Само че си беше мислил за Асейл и останалите, което бяха наистина болни. Сторило му се бе егоистично да отнеме някой от лекарите или Елена от клиниката.
Пък и като човек, Мани не можеше да се дематериализира.
Не, а и най-доброто решение бе да се обади на Куин. Особено когато се опитваше да не тревожи родителите си с това, че беше прекарал една, а сега и втора нощ у дома… и изобщо не беше споменал близнаците. Прекрасно си даваше сметка, че не може да заблуди никого от тях, но все още не беше готов да говори за това как стоят нещата: А, да, спомняте ли си онези хлапета, които толкова харесвате? Да, мамо, включително и онова, което е кръстено на теб? Е, те вече няма да бъдат…
От сипещия се сняг изникна призрак. Огромен призрак, надянал шапка.
— О, ето го — обади се майка му от задната седалка.
Облекчението й бе нещо, което Блей не можеше да си позволи да признае, че също изпита. Само че, да, радваше се, че братът е тук. Така де, ставаше дума за майка му. Трябваше да я заведе в имението и беше знаел, че дори снежна буря не би попречила на Куин да дойде да ги вземе.
Да, определено не теглеше чертата пред ураганни ветрове и заслепяващ сняг. Разделителната линия беше това кой ще сменя пелените.
— Стойте тук — каза Блей и посегна да отвори вратата.
Възнамерявал бе да се появи триумфално, като равен пред равен, временно надхитрен от гумите на колата. Само че вратата беше заяла. В крайна сметка се дематериализира през едва открехнатия прозорец.
„Мамка му, ама че студ“ — помисли си, когато вятърът го блъсна в лицето.
— Ранена е! — извика във вихрушката.
Куин просто се взираше в него; прекосили разстоянието, което ги делеше, очите му задаваха въпроси, умоляваха. После обаче се отърси и попита:
— При катастрофата?
— Не, преди това! Подхлъзна се и отново си нарани глезена. Не си беше обула ортопедичния ботуш. Опитах се да ги закарам в тренировъчния център.
— Трябваше да ми се обадиш преди това… щях да…
Още една фигура се появи от снежната вихрушка. Тор. Доловил присъствието му, Куин се обърна и върху лицето му се изписа изненада. Последвана от облекчение.
— Може ли да се дематериализира? — извика, обръщайки се отново към Блей.
— Не! А няма да я оставим сама!
Куин кимна.
— Ще отида да докарам хамъра!
Крещяха си, оформили фунии пред устите си, напрегнали тела… и колкото и да бе странно, Блей си помисли, че доста прилича на общуването им по време на станалото с Лейла и децата. Онази буря беше изригнала между тях, разтърсвайки и двама им, надигналата се емоционална вихрушка бе направила терена на връзката им непроходим… и лошото време още не беше отминало.
Всъщност боеше се, че никога нямаше да отмине.
— Ще остана с тях! — каза.
— Аз ще донеса одеяла от вкъщи — обади се Тор. — А после ще се върна и ще ти помогна с охраната!
Блей извърна глава и изтръска снега от очите си.
— Благодаря ти!
Подскочи, усетил ръката на Куин върху рамото си, но не се дръпна.
— Веднага се връщам. Не се тревожи за нищо.
За частица от секундата Блей просто се взираше в разноцветните му очи. Нещо в тях, толкова загрижени и напрегнати, направи болката в гърдите му така прясна, както в мига, в който се беше появила за първи път. Ала това не бе всичко, което изпитваше.
Тялото му все още копнееше за Куин. Все още беше готово за още от него. По дяволите.
Без нито дума повече, Куин и Тор се дематериализираха.
Блей остана насред бурята за миг-два, завъртайки се, за да погледне към магистралата. Я виж ти. Бяха успели да строшат мантинелата.