— Благодаря ти… наистина ти благодаря.
Братът му подаде одеялото и термоса.
— Вътре има горещ шоколад. Фриц очевидно го има готов в нощи като тази.
— Ти в Колдуел ли се връщаш?
Тор зарея поглед в навяващия сняг.
— Ще отидем заедно, такава беше уговорката.
Куин му протегна ръка.
— Напълно си прав, братко.
Стиснаха си ръцете, а после Тор отстъпи назад.
— Прибирам се у дома като теб.
— Не е нужно да го правиш. Но се радвам, че е така.
Тор кимна и удари с юмрук по капака на колата.
— Карай внимателно.
Куин вдигна стъклото на прозореца и натисна газта… предпазливо. Хамърът беше пригоден за всякакъв терен, включително купища шибан сняг, но той нямаше намерение да рискува със скъпоценния си товар, да не говорим за това, че майката на Блей изохка, когато джипът се придвижи с друсане в снежните коловози.
Докато поемаха на път, родителите на Блей си говореха тихичко на задната седалка, шепотът им беше топъл и интимен.
Пълна противоположност на това, което се случваше на предната седалка.
Куин хвърли поглед към Блей, който беше приковал очи в предното стъкло с безизразно лице.
— Ще карам право в тренировъчния център — каза.
Беше глупава забележка, разбира се. Или какво — щеше да ги вкара през комина като Дядо Коледа?
— Би било чудесно. — Блей се прокашля и разкопча якето си. — Значи, братята са били на бойното поле тази нощ?
— Какво?
— Рот ви е изпратил навън в буря като тази? — Когато обърканото изражение не слезе от лицето на Куин, Блей добави: — Двамата с Тор говорехте за това, че сте били на бойното поле.
— А, да. Не. Всички имат почивен ден.
— Тогава какво правехте в града?
— А, нищо.
Блей отново впери поглед през прозореца.
— Тайни задачи на Братството, а? Е, миришеш на барут.
Когато хамърът пристигна в тренировъчния център и спря пред укрепената врата в дъното на гаража, Блей слезе пръв. Пътуването до имението беше осеяно с поредица от неловки паузи и нови опити за разговор между него и Куин дотам, че беше трудно да прецени дали изпълненото с напрежение мълчание бе за предпочитане пред това да се прокашлят час по час. А междувременно на задната седалка родителите му чуваха всичко, макар да се преструваха, че си бъбрят.
Кой не би искал майка му и баща му да станат свидетели на най-лошия момент във връзката му? Беше почти толкова забавно, колкото счупен глезен.
Докато Блей отваряше вратата на майка си, д-р Манело се появи с носилка на колелца. Усмихваше се любезно, но имаше преценяващия поглед на всички лекари и хирурзи, когато срещнеха пациент.
— Как сме? — попита, докато Лирика се мъчеше да слезе от задната седалка. — Радвам се, че успяхте да пристигнете невредими.
Майката на Блей наклони глава на една страна и му се усмихна, облягайки се на своя хелрен.
— Толкова глупаво от моя страна.
— Не си си обула ботуша.
— Да. — Тя извъртя очи. — Просто се опитвах да приготвя Първото хранене. И така.
Д-р Манело се здрависа с бащата на Блей, а после сложи ръка върху рамото на Лирика.
— Няма страшно, ще се погрижим за теб.
По някаква причина това простичко изявление, съчетано с пълната увереност, която се излъчваше от него като аура, в която го беше обгърнал лично Господ, накара Блей да извърне очи и да примига учестено.
— Добре ли си? — попита Куин тихичко.
Блей се стегна, без да му отговори, докато прехвърляха внимателно майка му върху носилката, а д-р Манело я прегледа набързо.
— Кога ще си дойдеш? — прошепна Куин и когато Блей не отговори, настоя: — Моля те, ела си у дома.
Блей се приближи до носилката.
— Мамо, искаш ли да те завия? Не? Добре, аз ще се погрижа за вратата.
И той я задържа отворена, докато останалите влизаха един подир друг. След като се увери, че е затворил както трябва, пое след тях по дългия бетонен коридор, подминавайки класни стаи и стаята за почивка, която новият клас ученици използваха.
Както навсякъде в Колдуел, всичко беше затворено, нямаше ученици, всички се бяха покрили.
И по-добре, защото писъците… пресвета Скрайб-изпарила-се-Върджин, писъците.
— Какво е това? — попита майката на Блей. — Да не умира някой?
Д-р Манело просто поклати глава. Въпреки че във вампирското здравеопазване нямаше закони за поверителност на информацията, той никога не говореше за пациентите си, дори когато информацията беше от един брат за друг, и Блей открай време му се възхищаваше за това. Както и на доктор Джейн. По дяволите, в имението всички знаеха всичко за всички. Когато нещата вървяха добре? Нямаше проблем. Ала когато не беше така?