Загрижените, изпълнени с топли чувства, ругаещи зяпачи понякога можеха да ти дойдат повечко.
— Е, кога ще видим малките? — попита бащата на Блей, поглеждайки към Куин през рамо. — От десет нощи не съм държал внучетата си на ръце. Това е твърде дълго. А знам, че на баба им определено ще й се отрази добре да ги види.
Блей преглътна ругатнята, напираща на езика му, заповядвайки си да не поглежда към Куин. Но поне знаеше, че може да разчита на него да ги измъкне от…
— Абсолютно. Може ли обаче да изчакаме до утре вечер? Защото страшно бих искал да ги доведа у вас и да ви погостуваме както трябва.
„Какво? — помисли си Блей. — Ти поднасяш ли ме?“
Докато той хвърляше гневен поглед на Куин, майка му заахка от щастие.
— Наистина ли? — попита, обръщайки се в носилката, за да погледне към Куин.
Братът пренебрегна най-нехайно Блей, докато те всички влизаха в една от стаите за преглед.
— Аха. Знам, че искахте да дойдем да ви видим, и мисля, че сега е чудесен момент да го направим.
Не вярваше на ушите си. Блей просто не вярваше на ушите си.
Трябваше обаче да му отдаде заслуженото — беше наистина добре изиграна карта. Лирика от доста време копнееше за възможност да се посуети около децата, да им опече сладкиши и да ги снима в собствената си къща, макар че не беше казала нищо направо, защото не искаше да се натрапва. Стратегията й бе много по-деликатна, нищо повече от намеци, подхвърлени тук-там за възможността за гостувания с преспиване, когато малките поотраснеха, посещения за фестивалите, когато малките поотраснеха, филмови вечери, когато малките поотраснеха.
Ала копнежът в гласа й не можеше да бъде сбъркан.
Майка му се протегна, за да стисне ръката на Куин, и Асейл избра точно този момент, за да се разпищи отново… също като Блей в главата си.
— Окей, да видим с какво си имаме работа.
За какво говореше д-р Манело, зачуди се Блей… а после си спомни, а, да, намираха се в кабинет за прегледи. След като бяха изхвърчали от магистралата. В разгара на най-тежката раннодекемврийска снежна буря в историята.
За бога, искаше му се да фрасне Куин с нещо. С шкафа с медицински консумативи или пък с онова бюро ей там.
— Ще трябва да направим рентгенова снимка. А после ще…
Лекарят се впусна в обяснения и бащата на Блей се съсредоточи. Блей искаше да стори същото, но вместо това чакаше Куин да погледне към него.
И тогава оформи едно беззвучно: В коридора отвън. Веднага.
След това погледна към родителите си.
— Ние ще излезем за малко, за да си поговорим, веднага се връщам.
Никак не му хареса одобрителният начин, по който майка му го погледна, сякаш очакваше каквото и да не беше наред между тях двамата да се оправи навреме за задушевното семейно събиране утре вечер.
Това беше един подарък, който нямаше да може да й направи за Коледа.
В мига, в който Куин се присъедини към него в коридора, Блей се протегна и затвори вратата. Увери се, че наоколо няма никой, и се хвърли в атака.
— Ти майтапиш ли се с мен? — изсъска. — Няма да дойдеш у нас утре вечер.
Куин просто сви рамене.
— Родителите ти искат да видят…
— Да, двете бебета, които ти се погрижи да не оставиш никакво съмнение у мен, че не са мои деца. Така че, не, няма да доведеш сина и дъщеря си в къщата на родителите ми просто като повод да ме видиш. Няма да ти позволя да го направиш.
— Блей, не пресилвай…
— Намерил кой да го каже! Задникът, който искаше да пусне куршум в главата на майката на децата си. Докато тя стоеше над люлките им. — Блей разпери ръце. — Куин, не може да си чак такъв егоист.
Куин се приведе напред.
— Не знам колко пъти трябва да кажа, че съжалявам.
— Нито пък аз, ала извиненията не оправят нищо.
Възцари се мълчание, а после Куин се изпъна, а по лицето му се разля дистанцирано изражение.
— Значи, така. Захвърляш връзката ни на боклука само заради една забележка.
— Не беше просто забележка. Беше същинско откровение.
Което го беше убило на място. По дяволите, би имал по-големи шансове да оцелее, ако Куин беше стрелял по него.
Куин скръсти ръце на гърдите си по начин, от който бицепсите му се издуха така, че изпълниха дори ръкавите на широкото му яке.
— Спомняш ли си… — Той се прокашля. — Спомняш ли си как преди милион години дойде у нас, след като баща ми… нали се сещаш, ми се нахвърли?
Блей сведе очи към циментовия под между тях.