— Имаше много такива нощи. Коя по-точно?
— Прав си. Ала ти винаги беше до мен. Идваше тайничко и двамата играехме видео игри и разпускахме. Ти беше моето спасение. Ти си единствената причина да съм жив сега. Единствената причина тези деца да съществуват изобщо.
Блей поклати глава.
— Не го прави. Недей да използваш миналото, за да ме накараш да се почувствам виновен.
— Винаги си ми казвал, че баща ми не е прав да ме мрази. Казваше, че не можеш да разбереш защо…
— Виж, вече не ти дължа нищо — сопна се Блей. — Нищичко. Целувах ти задника, служех ти като лепенка за раните, бях ти спасителен пояс. И искаш ли да знаеш защо? Не беше, защото си толкова специален. А защото ти спеше с всичко живо, а аз не можех да те имам и приемах безразборните ти сексуални връзки като доказателство, че не съм ти достатъчен… и това ме караше да искам да ти се доказвам отново и отново. Но вече няма да го правя. Ти ме отблъскваше през всичкото онова време, докато чукаше други, но затова ще ти простя, защото тогава нямах смелостта да ти призная какво изпитвам. Ала когато ме отблъсна в спалнята на децата ти, знаеше колко много те обичам. Това не съм в състояние да надмогна…
— Онова, което се канех да кажа — сопна се Куин, — бе, че ти все ми повтаряше, че съжаляваш, задето той не може да ми проста за нещо, което не съм в състояние да променя…
— Така е… не си отговорен за деенкато си. Какво общо, по дяволите, има то със ставащото между нас? Да не искаш да кажеш, че не си отговорен за онова, което излиза от устата ти? — Блей поклати глава и закрачи напред-назад. — Или още по-добре, че не си ти виновен, задето ме изхвърли от живота на децата?
— Току-що се самопоканих с тях в къщата на родителите ти, забрави ли? Очевидно не те изхвърлям от живота им. — Куин вирна брадичка. — А това, което се опитвах да кажа, бе, че не разбирам как онзи, който проповядваше за важността на прошката, отказва да приеме извинението ми.
Без да се замисли, Блей бръкна в палтото си и извади пакета „Дънхил“. И докато палеше цигара, измърмори:
— Да, пак започнах да пуша. Не, това няма нищо общо с теб. И когато говорех за баща ти, ставаше дума за цвета на очите ти, за бога. Не исках от теб да се отдръпнеш от онези, които смяташ за свои деца. Това беше моят живот, Куин. Тези деца… те бяха бъдещето ми, онова, което щеше да остане от мен, след като умра. Щяха да бъдат… — Гласът му се прекърши и той всмукна от цигарата. — Те щяха да продължат традициите на моите родители. Има важни моменти на щастие и цялост, които дори ти не си в състояние да ми дадеш. Това е нищо в сравнение с генетичната случайност, заради която си се родил с едно синьо и едно зелено око.
— Все тая, Блей — заяви Куин мрачно и описа кръг с ръка около лицето си. — Този дефект беляза целия ми живот и ти го знаеш. Дефектът ми определяше целия ми шибан живот в дома на родителите ми. Бях отрязан от всичко…
— Е, добре, значи, знаеш какво е усещането.
Погледите им се сблъскаха и Куин поклати глава.
— Ти си също толкова лош, колкото беше и баща ми, знаеш ли това? Наистина си такъв.
Блей замахна със запалената цигара към него.
— Да ти го начукам. Заради това. Сериозно.
За миг Куин се взираше в него през изпълнения с напрежение въздух, а после каза:
— Какво става тук? Ама наистина, действително ли искаш да сложиш край на всичко? Искаш да се върнеш при Сакстън или пък искаш да чукаш някой друг? Искаш да бъдеш такъв, какъвто бях аз някога? Затова ли го правиш?
— Затова ли го правя… я чакай, сякаш заемам тази позиция, за да сложа край? Мислиш си, че просто ми е щукнало да ти държа лекции по някакъв случаен въпрос? Наистина ли смяташ, че играя някаква игра? — Поклати глава от неверие толкова голямо, че му се зави свят. — И не, не искам да бъда като теб. Двамата с теб не сме еднакви и никога не сме били.
— Поради което нещата между нас се получават. — Гласът на Куин изведнъж изтъня. — Ти си моят дом, Блей. Винаги си бил. Дори с Лирика и Рамп в живота ми, без теб съм изгубен и, да, случва се да се ядосам насред разговор като този, но въпреки това съм достатъчно мъж, за да си призная, че съм нищо без теб. — Той се прокашля. — И за твое сведение смятам да се боря за теб, за нас, така че ще те попитам отново. Какво ще е нужно? Кръв? Защото каквото и да трябва да сторя, за да си те върна, ще го направя.
Асейл нададе нов писък и Блей затвори очи, когато изтощение го обгърна като мъртвешки саван.
— Да, добре — промърмори. — Кръв. Ще е нужна кръв. А сега, ако ме извиниш, трябва да отида да се погрижа за майка си.