— Утре ще дойда в къщата на родителите ти с малките.
— Аз няма да съм там.
— Решението си е твое. И аз ще го уважа. Но наистина мислех онова, което казах. Каквото и да е нужно, ще ти докажа, че те обичам, имам нужда от теб и те желая… и че децата са и твои.
С тези думи братът се извърна и се отдалечи по циментовия коридор с твърда стъпка, вдигнал високо глава, изпънал рамене…
— Синко?
Блей подскочи и се обърна към баща си.
— Как е тя? Направиха ли й рентгеновата снимка?
— Пита за теб. Според доктор Манело може да се наложи да я оперират.
Мамка му.
— Разбира се. — Той обви ръка около раменете на баща си. — Хайде, да идем да се оправим с това заедно…
— Между теб и Куин всичко наред ли е?
— Абсолютно. Тип-топ — заяви Блей, докато отваряше вратата на стаята за прегледи. — Няма защо да се тревожиш. Да се съсредоточим върху мама, става ли?
43
Троу беше чувал, че можеш да направиш бомба от най-обикновени домакински продукти. Че много лесно може да изработиш взривно устройство с помощта на неща, които можеше да бъдат намерени в повечето кухни.
И все пак, макар това да беше вярно, докато слизаше по официалното стълбище в имението на хелрена на своята любовница, изпитваше почти разочарование от баналността на онова, което търсеше. Все пак с книгата под мишница и добре дошли яснота и целеустременост в ума, той си казваше, че вярата му ще бъде възнаградена, а целта му постигната.
Дори ако това сега не му се струваше особено кулминационно.
Поне в момента беше съсредоточен.
Колко странно бе предишното му объркване, помисли си, когато слезе във фоайето на първия етаж, където огънят, пращящ в мраморната камина, предлагаше топлина и светлина, а кристалният полилей блещукаше така, сякаш от тавана висяха истински диаманти. Поспря за миг и хвърли одобрителен поглед към всекидневната от другата страна с копринените й дивани, канделабъра, завесите на високите, тесни прозорци, цветовете като скъпоценни камъни, избрани от някой с много изискано око и много дълбок джоб.
От другата страна на голямото открито пространство, както повеляваше традицията, се намираше кабинетът на мъжа в семейството, излъчващ могъщество и елегантност. Дървената ламперия, подвързаните с кожа книги, масивното писалище с попивателна от кожа и стол в същия стил, витражните стъкла на прозорците придаваха усещане за такава аристократичност, че Троу почувства носталгия да стяга гърдите му. Много години бяха минали, откакто беше живял по този начин, години, изпълнени с безброй коптори. Имало бе и невежество и вулгарност, смърт и кръв, и долнопробен секс.
Не бе животът, който някога си бе представял за себе си, и действително, колкото и да се беше чувствал свързан с шайката копелета и техния предводител, сега му се струваше, че времето, прекарано с тях, бе просто лош сън, зла буря, преминала през съдбата му, преди да продължи, за да посее хаос в живота на някой друг нещастник.
Мястото му беше тук.
Всъщност от всички места, които беше познал в Новия свят, това имение му пасваше най-добре. Не беше най-голямото сред именията на приятелките му, но беше обзаведено само с най-доброто, отговарящо на стандартите, които би избрал за собственото си жилище…
Които скоро щеше да избере за собственото си жилище, поправи се, след като покореше расата…
— Няма да изкараш дълго с нея.
Троу се обърна рязко. Хелренът на дома, престарял вампир на около осемстотин години, излезе, тътрузейки се, от тоалетната, шумът от пускането на водата в тоалетната чиния беше оповестил присъствието му по-ясно, отколкото чезнещият му мирис и изтъняващият глас.
— Моля? — измърмори Троу, макар да го беше чул отлично.
— Няма да изкара с теб по-дълго, отколкото с останалите. До Нова година ще се озовеш обратно на улицата.
Троу се усмихна, особено когато видя бастуна, от който другият вампир се нуждаеше, за да се придвижва. За миг си представи как се изплъзва от артритната му ръка и изгубил равновесие, той полита и пада тежко върху мраморния под.
— Мисля, че извънредно подценяваш моята привлекателност, старче. — Троу притисна Книгата до гърдите си. Интересно, тя като че ли смъдеше до сърцето му. — Но това не е тема за възпитан разговор, нали?
„Сива коса, рошави вежди, снопчета косми, стърчащи от ушите… о, униженията на старостта — помисли си Троу. — Както и неизбежната полова немощ и импотентност. В крайна сметка и възможностите на виаграта не бяха неограничени. Дори и пенисът да успееше да се вдигне благодарение на фармацевтиката, ако останалата част от тялото бе толкова привлекателна, колкото разлагащ се еленски труп, какво друго би могла да стори една млада жена, освен да си вземе по-съблазнителен любовник?“