— Нали знаеш, че тя излезе — каза мъжът с треперливия си глас.
Защо нямаше еквивалент на бастун за говор, зачуди се Троу лениво. Мъничък високоговорител, който да усилва казаното. Може би с копче, което да добави бас.
— Да, знам — отвърна Троу с усмивка. — Изпратих я да ми намери играчка, друга жена, с която двамата да се позабавляваме. И преди сме го правили, така че тя ще се върне и ще ми донесе това, което искам.
Когато другият мъж заекна, сякаш шокиран, Троу се приведе напред и понижи глас до шепот, сякаш двамата с хелрена споделяха обща тайна.
— Вярвам, ще откриеш, че това ще се случва често занапред. Трябва да осъзнаеш, почитаеми, че аз не съм като останалите, с които се е развличала в миналото. Казвам й какво да прави и тя се подчинява. Което ме различава и от теб, не мислиш ли?
Старият вампир си възвърна присъствието на духа и размаха бастуна си.
— Ще видиш. И преди го е правила. Аз съм този, без когото не може да живее, защото съм в състояние да я издържам. Ти, като скитник, мошеник и пропаднал аристократ, определено не си.
Е, помисли си Троу, възможно бе флегматичната природа на стареца да го беше заблудила. Не че имаше някакво значение.
Троу наклони глава на една страна.
— Вярвай каквото си искаш. Това никога не променя действителността, нали? Приятна вечер.
Отправи се към килера и гласът на хелрена го догони, малко по-силен отпреди:
— Използваш вратата за прислугата, а? Съвсем уместно. Някога си бил член на глимерата, но вече не е така… и не е така, откакто семейството ти те изличи от аналите си. Толкова жалко. Освен ако не погледнеш от тяхната гледна точка. Позорните петна в едно семейство трябва да бъдат премахнати, ако ли не, заплашват да заразят всичко.
Троу спря и бавно се обърна. Присви очи и усети как познатият гняв се гърчи в корема му, змия, която копнее да ухапе.
— Внимавай, старче. Ще ти го кажа само още веднъж: аз не съм като другите.
— Ти си жиголо. Продаваш тялото си за храна и подслон като най-обикновена курва. Един изискан костюм не може да скрие вонята на плътта, която обгръща.
Смътно Троу си даде сметка, че Книгата бе станала гореща до гърдите му. И почувства такова изкушение да се поддаде на гнева си, каквото не бе познавал досега. После обаче си спомни защо беше слязъл на долния етаж. И какво щеше да направи в спалнята си, когато събереше нещата, които му трябваха.
Отново се усмихна.
— Имаш късмет, че се нуждая от теб.
— И гледай да не го забравяш. Нито пък тя.
— Няма, обещавам. Особено когато твоята шелан свърши за мен.
Троу продължи по пътя си, оставяйки хелрена на каквото и да си беше намислил за остатъка от нощта… и колко забавно щеше да бъде то само. Поради проблемите си с подвижността той прекарваше повечето вечери в задната библиотека, подпрян като статуя, чиято основа беше строшена. Така че, когато дойдеше време, нямаше да е трудно да бъде намерен.
Междувременно Троу трябваше да отиде в килера и да си набави необходимите съставки.
Да открие помещението, което му трябваше, с изобилието от рафтове и редиците консерви и кутии, и буркани, не беше трудно. Да намери това, от което се нуждаеше обаче, щеше да отнеме известно време и концентрация: при вида на количеството запаси, накупени за консумация от домакинството, на Троу му се зави мъничко свят.
Нещо като че ли му нашепна да се обърне за помощ към прислугата.
Книгата, щеше да си помисли по-късно, да, Книгата говореше с него без думи така, както едно животно, което познаваш наистина добре, може да ти „говори“ с погледи и движения на муцуната, неща, невидими за останалите, които означават нещо единствено за вас двамата.
Троу отгърна Книгата върху масата за рязане на месо и се усмихна, когато страниците сами се отвориха на правилното място. А после се зае да събере нужните съставки.
Беше гаден бъркоч.
Ангостура битер. Винен оцет. Джинджифил. Лакриц, черен. Рукола. Шафран. Сусамово семе. Освен това — свещи от черен восък. И… машинно масло? От кола?
За миг изпита раздразнение заради усилието, което трябваше да положи, за да събере всичко, и отколешният навик да му прислужват надигна привилегированата си глава. Само че в този миг Книгата изпърха със страници сякаш неодобрително.
— Слушам — каза й той. — Ще изпълня каквото трябва.
Взе една кошница от купчинката до вратата, сякаш пазаруваше и се залови да свали от рафтовете онова, което му трябваше.