О, и медна тенджера. Надяваше се да открие такава в кухнята.
Да, бъркоча си го биваше. Ала едва ли бе това, от което би могъл да си направиш войска, и навярно нямаше да се получи…
Книгата прошумоля със страници, като подразнено куче.
Троу й се усмихна.
— Не бъди толкова докачлива. Имам своята вяра и вярата ми има мен.
Странен начин да се изрази, но думите заседнаха в ума му и излязоха от устата му като шепот.
— Имам своята вяра и моята вяра има мен. Имам-своята-вяра, моята-вяра-има-мен, моятавяраимаменмоятавяраимамен…
44
Зайфър поведе шайката копелета към мястото, където бяха намерили убежище, много преди да се зазори. Снежната буря беше толкова яростна и вилнееше от толкова отдавна, че не само плановете им за отпътуване от Новия свят бяха осуетени (както и тези на мнозина човеци), но и Колдуел се беше превърнал в призрачен град — нито следа от автомобили по непроходимите улици, нито следа от пешеходци по непроходимите тротоари.
Предишната нощ се бяха опитали да открият Кор за последен път, както предполагаха. Ала когато презатлантическият им полет беше отменен и те се оказаха хванати в капан на Източното крайбрежие, се бяха опитали отново, този път действително за последно, да намерят своя предводител.
И също както преди, усилията им се бяха увенчали с неуспех. Дали беше заради бурята, или…
О, кого заблуждаваше, помисли си Зайфър, докато свърваше в уличката, станала им така позната. Кор си беше отишъл, най-вероятно беше в гроба. Трябваше да се откажат, още повече че сега бяха не само обзети от безсилно раздразнение, но и замръзваха от студ. Най-добре да си отдъхнат, защото, щом се стъмнеше утре, трябваше да резервират нов полет или дори по друг начин да се приберат у дома.
Ако имаше нещо, което да очаква с нетърпение, то бе отново да се настанят в своя замък.
Изоставеният ресторант, в който бяха отседнали, беше по-добър от някои места, където се бяха подслонявали през вековете, но изобщо не можеше да се сравнява с каменния замък с големи огнища в Древната страна. Все пак бяха направили най-доброто, което можеха, със сегашното си обиталище, изкопавайки тунел до съседната сграда, за да си осигурят допълнителен път за бягство, в случай че на човеците им хрумнеше да се появят в западналия квартал.
Да, щеше да е доволен, когато си тръгнат, макар и да скърбеше за онзи, когото оставяха след себе си.
Зайфър пръв стигна до вратата и според протокола им застана отстрани, за да охранява бойците си, докато те отваряха и влизаха един по един вътре… не че имаше от какво да ги охранява.
Де да можеше подобни бури да върлуват непрекъснато, помисли си, та човеците всяка вечер да се крият по къщите си.
Последен през прага прекрачи Син и след като огледа за последен път затрупаната със сняг уличка и изоставените западнали постройки насреща, Зайфър също пристъпи вътре, където не беше по-топло, но определено не беше така ветровито, както на улицата.
Облекчение бе снегът да не ти влиза в очите и да запушва ушите ти.
Шумът, докато се опитваха да се отръскат от снега, тропайки с обувки по пода и размахвайки шапки и ръкавици, му напомни за препускащо стадо, придружено от ято птици. Не че някога бе виждал нещо такова, но предполагаше, че би…
— Не мирише както трябва.
— Някой е бил тук.
Усетили присъствието на натрапник, те до един заеха отбранителна позиция, прикляквайки с извадени оръжия. Само че не беше…
— Барут? — предположи един от тях.
— Може би сигнална ракета…
В този миг вратата зад тях се отвори…
И миризмата, нахлула заедно със студа, накара всички да замрат. Миризмата… и размерите на мъжа, изпълнил касата на вратата, властната аура, която го обгръщаше…
Вратата се затвори бавно. И все така никой не помръдваше.
— Няма ли да поздравите своя водач? — каза спокойно гласът, който Зайфър бе изгубил надежда някога отново да чуе. — Толкова дълго ли ме нямаше?
Зайфър направи крачка напред в мрака. И още една. А после, с разтреперана ръка извади фенерче от палтото си и го включи.
Беше Кор. Отслабнал и сякаш поостарял, но несъмнено той.
Зайфър посегна и докосна силното рамо. А после, да, докосна лицето му.
— Жив си — прошепна.
— Да — прошепна Кор в отговор. — Едвам. Но, да.
Зайфър не знаеше кой пръв протегна ръце, той или предводителят му. Ала ръцете се обвиха около тялото на другия, гърдите им се срещнаха, настоящето отново се напасна с едно минало, което винаги бе включвало мъжа, който като по чудо стоеше пред него.