Подозираше, че вече знаят как ще постъпят. Нуждаеше се обаче от време, за да е сигурен, че ще бъдат в безопасност, ако ги заведе при Рот.
— Ти къде ще отидеш? — попита Зайфър.
— Ще се видим утре, в четири сутринта. — Кор се обърна да си ходи, но преди да отвори вратата, погледна през рамо. — Не вярвах, че отново ще ви видя някога.
Фактът, че гласът му се прекърши, бе нещо, което не можеше да скрие. Освен това беше доказателство колко много се беше променил.
Не че беше станал друг, помисли си, докато се стягаше, за да излезе в студа и снега.
Не, по-скоро отново беше станал онзи, който бе някога, трансформацията му беше завръщане към един мъж, когото амбицията и жестокостта бяха затъмнили. И установи, че това завръщане бе също толкова добре дошло, колкото повторната му среща с бойците, които бяха единственото семейство, което бе познавал някога, единствените, които го бяха приели, докато всички останали, били те свързани с него от кръв или непознати, го бяха отблъснали.
Докато снегът брулеше лицето му, а вятърът проникваше през горните слоеве на дрехите, които беше взел назаем, той се молеше да успее да постигне истински мир с краля, когото се бе опитвал да свали, та войниците му да бъдат в безопасност.
Ако не можеше да бъде заедно с жената, която притежаваше сърцето и душата му, можеше поне да се погрижи за бойците, които толкова дълго му бяха служили вярно.
Имаше много, за което трябваше да се реваншира.
45
На следващата вечер Лейла се събуди и начаса посегна към малките си. Нямаше обаче причина за тревога — Рамп и Лирика бяха до нея върху леглото в личните покои на Скрайб Върджин, прелестните им ресници бяха заслонили очичките им, дълбокото им дишане и съсредоточените им личица бяха доказателство за усилието, което влагаха в това да пораснат големи и силни.
Излегната по гръб, тя усещаше, че нощта пристига на земята под тях. Винаги беше така, нещо в промяната между светлина и мрак, от сезон на сезон отекваше чак до Светилището.
Движейки се внимателно, за да не обезпокои малките, тя се изправи на крака и дълго съзерцава прелестните им личица. Беше прекрасно това време, което бяха прекарали насаме, наслаждавала се бе на всеки миг, всяка милувка и докосване — нещо, което беше скътала в сърцето си.
Как щеше да ги остави? Щеше да бъде толкова трудно отново да отвори раната, зараснала през тези тихи, прочувствени часове.
За да не заплаче, тя се обърна и прекоси боса мраморния под. Мисълта, че бе спала в личното пространство на Скрайб Върджин заедно с малките си, бе прекалено странна, за да я проумее, но пък тя никога не би могла да си представи нощ, в която майката на расата си е отишла, а двамата с Куин имат график за виждане с децата.
Уви, промените настъпват, когато си решат, и понякога единственото, което можеш да сториш, е да оставиш да се случат и да направиш най-доброто, което е по силите ти.
Пък и покоите бяха толкова удобни, леглото беше така меко, белият цвят на мраморните подове, стените и шкафовете — така успокояващ…
Лейла се намръщи. Вратата на един от дрешниците насреща й беше открехната едва-едва. Странно. Мраморните панели, с техните почти невидими дръжки, бяха напълно равни, когато беше дошла тук, за да поспят.
Приближи се, чувствайки се неспокойна без причина. Не беше като Скрайб Върджин да се криеше там или нещо такова. Хвана дръжката и дръпна, без да е сигурна какво да очаква…
— Леле.
Клин със зеброви шарки. Черно кожено яке. Ботуши с размерите на главата на човек, розова боа от пера, сини дънки, черно-бяла тениска…
— Опитах се да не те събудя.
При звука на мъжкия глас Лейла се обърна рязко и затули устата си с ръка, за да не стресне малките. След това обаче видя кой е и отпусна ръка, смръщвайки се от объркване… а после от шок.
Не, не можеше да бъде…
Ласитър, падналият ангел, й се усмихна и се приближи, русо-черната му коса се полюшваше до хълбоците му, златните пиърсинги и верижки го караха да грее.
А може би грееше по друга причина.
Лейла се прокашля, докато всички възможни значения на присъствието му тук се редяха в главата й.
— Ти… тя… да не би… какво…
— Знам, че заекваш просто защото си толкова развълнувана, че си изгубила дар слово.
Лейла поклати глава… а после побърза да кимне, за да не го обиди.
— Само… искам да кажа… само ти ли си?
— Аха, аз. Скрайб Върджин избра мен, мен, мен. — Той заподскача наоколо като шестгодишно момиченце с близалка и обувки за степ. После обаче заряза представлението и стана напълно сериозен, впивайки поглед в нейния с твърдо изражение. — Все още не съм казал на никого и ти също не бива да го правиш. Просто реших, че ако ще отсядаш тук с хлапетата, рано или късно, ще разбереш, защото се нанасям.