Очите на Кормия бяха тъжни, ала гласът й бе подчертано жизнерадостен.
— Разбира се! Кой от двамата искаш да вземеш?
— Рамп, защото държах Лирика, докато идвахме. — Намествайки сака така, че да легне на гърба й, тя се обърна към сина си. — Трябва да разделям времето си поравно. Така е справедливо.
Хвърли поглед към Кормия, докато тя вдигаше Лирика. По-силно беше от нея. Не че мислеше, че Избраницата не знае какво прави… просто беше майка.
— Случи ли се нещо вълнуващо? — попита Кормия, вземайки Лирика на ръце.
— Не — измърмори Лейла. — Нищичко.
— Получих работата, полуууууууууучих раааааааааботата…
Терез продължи да говори на отражението си в огледалото, докато си слагаше лек грим и изправяше косата си. Щеше да я върже, за да не й влиза в лицето и да изглежда спретнато, но ако не я изправеше малко преди това, винаги имаше чувството, че на тила й стърчи балетна пачка.
Интересно, открай време смяташе, че е наследила вълнистата коса от майка си. Оказваше се, че не е така.
Изключи пресата за коса и отново погледна в огледалото, за да се увери, че не е прекалила с фон дьо тена и пудрата. След това си кимна.
— Ще се справиш.
Тъкмо когато понечи да угаси лампата, една хлебарка пробяга пред покритата с петна вана и тя трябваше да положи усилие да не я настъпи — все още беше боса. Щеше да бъде ужасно гадно.
— Нямам търпение да се махна от тази дупка.
Излезе в спалнята/всекидневната/кухненското помещение, което звучеше много по-добре, отколкото мърлявата действителност заслужаваше. Взе палтото, телефона и чантата си и съвсем импулсивно един шал. На прага поспря за миг, за да наведе глава и да се помоли на Скрайб Върджин да я закриля.
Не ставаше дума за работата или пътуването до работата. Ставаше дума за това да слезе по стълбището към входната врата и да излезе на улицата невредима.
Тъжно бе да знаеш, че си в по-голяма безопасност по тъмно в лош квартал, отколкото в сградата, където живееш.
Но поне имаше план: през седмицата и половина, откакто се беше нанесла тук с куфара, раницата и седемстотинте си долара в кеш, си бе създала цяла процедура преди излизане. Първо? Допираше ухо до вратата.
Затвори очи и се съсредоточи върху онова, което ставаше в коридора. Нищо необичайно, както изглеждаше. Само редовните крясъци, силна музика и приглушени трясъци.
— Страхотно! Да продължим със следващата стъпка.
Свали веригата на вратата, вдигна лоста, който минаваше вертикално от касата до пода, и освободи резето. Излезе светкавично и заключи бързо след себе си. Не беше сигурно кое е по-опасно — да върви по коридора или да бъде изтласкана обратно в стаята си. Е, да, като вампир тя беше по-силна от повечето човешки мъже, ала онова, от което се боеше, бе какво ще стане, ако някой от тях извадеше пистолет. С нож вероятно би могла да се справи, като надвие нападателя си, но един куршум бе…
Като по шибана поръчка.
Сякаш я беше чакал, противният тип от отсрещния апартамент излезе в същия миг, в който и тя. В сравнение с нея, той изобщо не изглеждаше притеснен или забързан, първо, защото по всяка вероятност беше здравата надрусан, и второ, защото Терез имаше чувството, че той отговаря за сградата.
Определено я беше гледал така, сякаш бе ядене, което би искал да излапа. Отвратителен тип.
Приготвяйки се да посрещне отблъскващите коментари, с които вероятно щеше да я залее, Терез…
— Мамка му! — измърмори той, когато я видя.
А после се обърна и забърника по бравата, сякаш се опитваше да си влезе обратно.
Терез се огледа по коридора. Нямаше жива душа. Може би страдаше от параноидна делюзия или нещо такова? Каквото и да бе, определено нямаше намерение да го попита дали е добре, или да се оплаква от факта, че изведнъж като че ли бе решил да я избягва.
Забърза към стълбището и взе стъпалата на бегом. Знаеше, че вероятно би трябвало просто да се дематериализира, но всички прозорци в сградата бяха покрити с метална мрежа и никой от тях не се отваряше. И макар да беше логично да предположи, че циментът, тухлите или от каквото и да бяха направени стените не са подсилени с нищо, не искаше да рискува. Чувала бе достатъчно ужасяващи истории за това какво се бе случило, когато някой вампир бе предположил погрешно какъв е материалът, през който се бе опитал да се дематериализира.
Тъй като беше самичка на света, това бе още един риск, който не можеше да си позволи да поеме.
Намираше се по средата на стълбището и тъкмо завиваше, когато двама мъже, които се изкачваха, стигнаха до площадката едновременно с нея.