Разпознала ги от лобито, Терез наведе очи и напъха ръце в палтото си, за да стисне чантата си по-плътно до тялото…
Двамата мъже отскочиха назад, блъскайки се един в друг, преди да се долепят до стената, така че тя да може да мине покрай тях. Когато същото се случи и докато излизаше през входа (още един от човеците, които беше виждала в сградата, се отдръпна подчертано от пътя й), Терез реши, че може би страда от заразна болест, която само някой от другата раса можеше да усети.
Или пък бяха открили, че тя е вампир? Нямаше представа с какво би могло да се е издала, но защо иначе биха се държали така, сякаш е запалена пръчка динамит? Да, те всичките се друсаха, но всеобща психоза против жени с тъмна коса не беше особено вероятна.
Но защо да се притеснява, ако това я опазваше в безопасност? Освен, разбира се, ако не ставаше дума за расата й, в който случай беше загазила сериозно. От друга страна, кой щеше да повярва на такива като тях? Наркоманите често страдаха от халюцинации, нали?
Излезе навън и се закова на място.
Леле. Сняг. Навсякъде… сняг. Трябва да беше навалял поне един метър, а вятърът, която я бе държал будна до късно през деня, го беше навял на преспи.
Изобщо не се учуди, че пътеката пред входа, ако изобщо можеше да се нарече така, не беше разчистена. Неприятното бе, че ботите й, които бяха водоустойчиви и удобни, стигаха само до глезените й. Опасяваше се, че мокрите чорапи ще бъдат на мода тази вечер.
Когато стигна до тротоара, установи, че както можеше да се очаква, той също не беше изчистен. Огледа се наоколо, разисквайки със себе си дали да не се дематериализира насред улицата, но не. Слънцето беше залязло, но не беше съвсем тъмно, натрупалият сняг отразяваше и усилваше светлините на града.
Със сигурност щяха да я забележат — трябваше да намери някое по-закътано местенце.
Пое по улицата, сгушена в палтото си, а ушите й щипеха от студа. Поне вратът й беше топъл, както и ръцете й, напъхани в дълбоките подплатени джобове. След две пресечки свърна наляво в една тясна, доста по-тъмна уличка, затвори очи и се дематериализира зад „При Салваторе“.
Докато приемаше физическите си очертания, видя две коли да се появяват и да паркират до служебния вход. Един човешки мъж, а после две човешки жени слязоха от автомобилите и без да си губят времето с приказки, забързаха към вратата, сякаш закъсняваха или им беше студено.
Може би и двете.
Терез последва примера им, улавяйки вратата, преди да се беше затворила напълно, след което изтръска покритите си със сняг обувки върху гумената постелка на прага.
— Здрасти.
Вдигна глава и се взря в очите на учудващо привлекателен човешки мъж. Имаше тъмноруса коса, наситено сини очи и добре очертана челюст.
— Ти ли си новата? — попита я.
— Да.
Една доста голяма длан се протегна към нея.
— Аз съм Емил.
— Терез. Трез.
— И имаш акцент. Също като мен. Е, не е френски като моя.
Тя се усмихна.
— Не, не съм от Франция.
Нямаше ли подобен стар скеч, помисли си тя. Тя беше вампир, а може би той бе извънземен.
— Да идем в стаята за служителите — посочи той напред.
Терез кимна и тръгна до него, като развиваше шала и разкопчаваше палтото си.
— И преди съм била сервитьорка, но въпреки това съм притеснена.
— Енцо, салонният управител, при него ли беше на интервю? Той е много добър. Много свестен. Винаги е справедлив.
— Изпратиха ми копие от менюто. Цял ден го учих наизуст.
Влязоха в кухнята, където имаше помещение с шкафчета за личните вещи. Терез огледа човеците наоколо, мъже и жени на двайсет и няколко години, които очевидно се опитваха да поемат по своя път в живота и да бъдат независими… също като нея. Двама-трима я погледнаха, но всички като че ли бяха съсредоточени върху това да се приготвят за посетителите, които щяха да се изсипят за вечеря.
Салонният управител, Енцо Анджелини, се приближи и се обърна първо към нея, а после и към останалите.
— Ето че си тук, хубаво. Колеги, това е Терез. Терез, ще научиш имената на другите в движение. Ела с мен, за да подпишеш договора и да ти дам униформата.
Имаше нещо успокояващо в това да стане част от рутина и установени правила. След като беше напуснала дома си, всичко бе свободно от ограничения, но освен това имаше и прекалено лековат елемент и усещането бе като да те пуснат в пустошта без карта.
Това тук щеше да е нещо хубаво.
Единственото, от което не беше в особен възторг? Не можеше да пропъди от главата си мисълта за онзи мъж от предишната нощ. Образът му беше като махмурлук, без изобщо да е пила, главата й пулсираше, стомахът й се свиваше, щом си спомнеше онази целувка.