Наведе се и веднага установи, че Рамп бе този, който бе пуснал бомбата. И докато разкопчаваше кошницата и вадеше хлапето, трябваше да признае, че уважаваше усилието му, като мъж към мъж.
Да, когато акаше, синът му не си поплюваше като някой женчо.
Отнесе го до масата за повиване, разкопча копчето и свали ципа на миниатюрните панталонки, от което ръцете му направо се схванаха. А после…
— Леле… — измърмори и трябваше да извърне глава, за да си поеме малко свеж въздух.
Кой да предположи, че можеш да видиш Бог, без да напускаш планетата?
За това почистване щеше да му е нужен багер и противогаз. А Рамп просто си лежеше там и го гледаше, вдигнал малките си юмручета, сякаш очакваше поздравления.
Ако се съдеше по това, че изобщо не му пукаше, можеше да се заключи, че макар малките вампири да съзряваха много по-бързо от човешките деца в началните стадии на живота си, обонянието им очевидно се развиваше доста по-късно. В противен случай хлапето нямаше да се усмихва.
Докато се заемаше с пелените, Куин поклати глава.
— Истински дрисльо си, знаеш ли това…
Почукването, долетяло откъм вратата, му даде претекст отново да извърне глава и да си поеме дълбоко дъх.
— Да?
Сакстън, адвокатът на краля и братовчед на Куин, подаде съвършената си руса глава в стаята.
— Донесох документите, които поиска…
Сепването му би било комично, ако Куин не беше затънал до лактите в бебешко ако.
Сакстън се закашля. Или пък се задави.
— Прескъпа Скрайб Върджин, с какво ги храниш?
— Адаптирано мляко.
— И това е законно?
— Общо взето, да. Макар че, в зависимост от храносмилателната система, в която влиза, очевидно има и военни приложения.
— Действително. — Адвокатът поклати глава, сякаш за да накара мозъка си да поеме и останалите си задължения, освен да се мъчи да принуди дробовете му да дишат. — Нося това, което поиска.
— Страхотно. Благодаря ти. Ще го оставиш ли в кошницата на Рамп? Не, почакай… по-добре в торбата с пелени. Както виждаш, в момента съм малко зает.
— Да, мисля, че никой в къщата не би искал вниманието ти да бъде отвлечено. Цялото Източно крайбрежие всъщност.
Докато издърпваше мръсната пелена изпод дупето на сина си и вадеше кърпички от уреда за затопляне на кърпички, сякаш се канеше да направи парашут от тях, се зачуди какво щеше да стори с нея. Може би да я изгори в задния двор?
Пламъкът вероятно щеше да е зелен. Хей, може би трябваше да загаси лампите и да види дали свети в мрака.
— Куин.
— Да?
Когато не получи отговор, Куин погледна през рамо към издокарания в костюм и папийонка адвокат.
— Какво?
— Сигурен ли си за това?
— Да, напълно съм сигурен, че тази пелена трябва да бъде сменена. И ти благодаря за помощта. Искам да кажа, страхотно. Наистина страхотно.
Май това се превръщаше в новия му начин да се сбогува. Похвала, която наистина мислеше, но която целеше да сложи край на разговора и да накара събеседника му да си тръгне.
И отново подейства.
Сакстън не се задържа дълго и много скоро Куин вече закопчаваше сина си в кошницата. След това преметна сака и вдигна двете кошници.
И начаса ги остави. Отвори вратата, която Сакстън беше затворил след себе си. И отново опита с изнасянето от стаята. Защото не е много лесно да завъртиш дръжката на вратата, когато нямаш свободна ръка.
Докато вървеше покрай мраморните статуи, усети дълбоко изтощение и предположи, че би могло да се дължи на ред причини. Цял ден не беше мигнал, умът му беше погълнат от мисли за Блей, гняв към Лейла и тревога за това какво ли правеха Рамп и Лирика. Плюс цялата история с Кор. И накрая олимпийските усилия по приготвянето на децата за гостуването.
По дяволите, възможно бе да е предварителна депресия заради перспективата да намести проклетите кошници в гнездата, които беше пригодил на задната седалка на хамъра. След падането на нощта беше направил тренировка на сухо и едва не си беше изгубил ума, мъчейки се да намести пластмасовите боклуци в жлебовете… и това бе, когато бяха празни.
Защо човеците идиоти, които бяха изработили проклетите неща, не можеха да ги направят така, че да си пасват, бе загадка, достойна за Шерлок Холмс. Логично бе да предположи, че ако можеха да качат човек на Луната, двукраките плъхове биха могли да направят така, че родителите да не трябва да се борят със седалки за коли.
Не беше толкова сложно.
Докато слизаше по голямото стълбище, остави ума си да се възмущава от това и какво ли още не, давайки му свободата да се ядосва за най-различни бебешки пособия.