Беше по-добре от това да се тревожи дали Блей ще бъде в къщата на родителите си, или не. За това дали връзката им ще издържи. Или не.
Безкрайно по-добре.
Когато прие физическите си очертания на задната веранда на ранчото, Лейла задейства сензорите за движение и лампите лумнаха, обливайки я в светлина. Нямаше проблем обаче. Никой от човеците не можеше да я е видял как се появява от нищото, защото се беше материализирала в гъстите сенки край оградата.
Отправи се към плъзгащата се стъклена врата, а снегът хрущеше под краката й, докато тъгата от раздялата с малките и тревогата, че Куин би могъл да направи нещо лудо, като да ги отвлече, отстъпваха място на притеснението дали Кор ще я чака. Умът й беше толкова превъзбуден, че едва бе успяла да се дематериализира и като че ли не усещаше присъствието му наоколо.
Въведе кода на охранителната система, чу изщракването и отвори вратата.
Посрещнаха я топлина и тишина.
Беше оставила лампата над печката запалена, както и тази до вратата във всекидневната. Нищо като че ли не беше докоснато… не, чакай, боклукът беше изхвърлен.
— Кор?
Затвори стъклената врата и се заслуша. Пое дълбока глътка въздух.
Разочарование прониза гърдите й, когато не получи отговор и не долови миризмата му. Любопитна да разбере кой бе изпразнил кошчето в кухнята, тя се приближи до хладилника и го отвори. Беше зареден с храна и бе готова да се обзаложи, че спалнята на долния етаж е разтребена, а чаршафите са сменени.
Очевидно след като Кор си беше тръгнал за през нощта, бяха дошли догени, за да почистят. Очевидно бе също така, че той не беше прекарал деня тук.
Лейла приседна до кръглата маса, сложи ръце върху полираната повърхност и разпери пръсти. След това ги събра. И отново ги разпери.
Очаквала бе да го открие тук, когато си дойде. Не беше ли това планът? Може би само си мислеше така. Не можеше да си спомни.
Господи, ами ако са го убили? Но не, това беше гласът на параноята, нали? А може би беше открил бойците си? Може би се бяха врекли във вярност на Рот и си бяха тръгнали, без дори да се сбогува с нея?
Докато се вслушваше в тишината на къщата, нарушавана единствено от свистенето, с което топлият въздух излизаше от климатиците, и тихото бръмчене на хладилника от време на време, сърцето й се блъскаше в гърдите от тъга и страх.
А после, докато времето течеше, бе споходена от потискащата мисъл, че също като ранчото, животът й бе толкова празен. Без малки, за които да се грижи, без Кор, на когото да се наслаждава. Какво й беше останало?
Като се имаше предвид, че Кор щеше да си замине много скоро (ако вече не го беше направил), както и това, че бе много малко вероятно да се върне да живее в имението, време бе да намери нещо за себе си, нещо, което да не е свързано с това да бъде майка или нечия жена. Докато беше Избраница, имаше цял куп неща, с които да запълва ума и времето си, най-различни задължения, които да изпълнява. Тук, в света навън? В епохата след Скрайб Върджин?
Свободата изискваше себепознание.
В крайна сметка как би могъл да упражняваш правото си на избор, ако нямаш представа кой си? Етикетите не бяха достатъчни, титли като „мамен“ и „шелан“ нямаше да ти помогнат. Трябваше да потърсиш дълбоко в себе си и да откриеш съдържателни занимания, които имат смисъл за теб като индивид, с които да запълваш времето си.
Твърде жалко, че това, което би трябвало да бъде приключение на опознаване и просвещение, й се струваше като товар.
Стомахът й изкъркори и тя погледна към хладилника. Вътре имаше какво ли не, ала нищо, което да предизвика у нея достатъчно интерес, за да я накара дори да прекоси пода, още по-малко пък да вади тенджери и тигани. Доставка до дома? Чувала бе за това, но нямаше нито пари в брой, нито кредитни карти, нито каквото и да било желание да се разправя с човеци…
Чук, чук, чук…
Лейла подскочи и се обърна към плъзгащата се врата. И по лицето й се разля усмивка. Широка усмивка.
Огромна.
Скочи от стола, отвори вратата и вдигна очи, високо, високо, към лицето, изпълвало мислите й през последните двайсет и четири часа.
— Ти се върна — прошепна, докато Кор пристъпваше вътре и затваряше зад себе си.
Очите му се присвиха, приковани в устните й.
— Къде другаде бих отишъл?
Изкушаваше се да го накара да й обещае, че няма да си тръгне за Древната страна, без да се сбогува, ала сега, когато той стоеше насреща й, не искаше да помрачи дори секунда от времето им заедно с мисли за предстоящата раздяла.
Повдигна се на пръсти и се приведе напред, докато не изгуби равновесие, сигурна, че Кор ще я улови… и той го стори, ръцете му, силни и корави, се обвиха около нея.