Когато вдигна поглед от работата си, видя, че беше стиснал желязната си челюст и бе скръстил ръце на гърдите си, същинско въплъщение на неодобрението.
— Намери ли бойците си? — попита го.
— Не — отвърна той отсечено. — Не ги намерих.
Е, поне не го беше направил един от тях, разгневен заради обета му към краля.
— Лесъри ли бяха?
След един дълъг миг, в който Лейла започна да се чуди дали няма да се наложи да изтегли обяснението от него с кука, той кимна неохотно.
Тя затвори очи.
— Ненавиждам тази война. Наистина.
Прескъпа… хм, прескъпи определено-не-девствен-Ласитър, не искаше дори да мисли за това какво би могло да се случи в буря като тази, ако го бяха простреляли някъде другаде, като например в главата…
— Добре съм — каза Кор меко.
Лейла отново се съсредоточи върху него и видя, че беше отпуснал ръце и я гледаше с нежност.
— Не плачи, обич моя.
— Плача ли? — прошепна тя.
— Да. — Той избърса нежно сълзите й с палци. — Никога недей да плачеш заради мен.
Накара я да се изправи и я прегърна.
— Пък и съм добре. Виж.
С тези думи я целуна, бавно и продължително, устните му дразнеха и вземаха, езикът му ближеше и милваше и не след дълго тя се разтопи и всяка мисъл да се погрижи за раната му се изпари от главата й. Какъвто несъмнено беше планът му… и все пак Лейла беше безсилна пред него.
— Ти си големият изтривач на мисли — промълви тя до устата му.
— Моля?
Лейла поклати глава и се притисна още по-плътно до него… а после изруга, когато той се отдръпна.
— Храна — заяви той. — Веднага.
Когато Лейла понечи да възрази, Кор повдигна вежди.
— Оставих те да се погрижиш за мен. Сега аз ще се погрижа за теб.
С тези думи я улови за ръката и я поведе обратно към стълбището. Докато минаваха покрай леглото, Лейла измърмори:
— Даваш си сметка, че тук има дюшек. Еееей тук.
— И ще си бъде тук и след като те нахраним, обич моя.
47
Докато паркираше пред дома на родителите на Блей, Куин плъзна поглед по прозорците на къщата. Доста от тях светеха и той затърси едно познато тяло да се движи зад някой от тях, едно едро, красиво…
Входната врата се отвори и майката на въпросния мъж се показа с патерици и гипс, с вид, сякаш се канеше да поеме по алеята, макар тя да бе покрита с лед и сняг.
Обзет от паника, Куин посегна към дръжката на вратата, готов да се дематериализира пред нея, за да я спре, ала бащата на Блей изтича навън и каза нещо.
За миг Куин просто гледаше лицата им, докато двамата спореха, а топлотата и обичта, които изпитваха един към друг, превръщаха конфликта в преговор между две сговорчиви страни.
Нещо, над което самият той вероятно трябваше да поработи, помисли си.
— Готови ли сте, малките? — попита, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане. — Време е да погостуваме на баба и дядо.
Угаси двигателя и слезе.
— Здравейте! — извика и махна към верандата.
— Толкова се вълнувам! — възкликна Лирика.
— Готви — поклати глава бащата на Блей. — Тя готви, макар че лекарите й наредиха да лежи, а малките все още са само на мляко.
— Трябва обаче да нахраня нашия Куин! — Лирика буквално преливаше от ентусиазъм, подскачайки нагоре-надолу в собствената си кожа. — Освен това къщата ще ухае приятно за малките. Ще им хареса миризмата на канела и подправки във въздуха.
Или пък не, помисли си Куин, докато се канеше да свали от колата първо Рами. Носът на сина му като нищо не работеше.
След известна борба успя да освободи бебешката кошница и се отправи към входната врата.
— Искаш ли едно хлапе? — попита той бащата на Блей.
— И още как — отвърна другият мъж, докато поемаше кошницата.
Миг преди да се обърне, Куин зърна израженията им, докато се взираха в малкото… и едва не се просълзи. Прехласнати от обич, двамата по-възрастни вампири примигваха учестено с грейнали погледи и пламнали лица.
Това го накара да си спомни думите на Блей да не ги измъчва с деца, които не бяха техни.
Е, беше се погрижил за това.
Опитвайки се да го направи незабелязано, той се наведе на една страна и погледна към преддверието. Нито следа от Блей. Не слизаше и по стълбите. Не се задаваше от дъното на къщата. А в сегашното си положение Куин не можеше да долови присъствието му. Хмм, как точно да ги попита…
— Блей тук ли е?
При звука на сричките, излезли от устата му, родителите на Блей замръзнаха. Баща му се намръщи и погледна към своята шелан.
— На задната веранда е. Къде другаде би могъл да бъде?