Може би дори още по-осезаемо отпреди.
— С какво мога да помогна? — Блей се усмихна на майка си.
По-възрастната Лирика седеше на високо столче пред газовата печка и приготвяше пържени филийки и бекон с яйца.
— Би могъл да поздравиш децата си — подхвърли тя през рамо. — И да подредиш масата.
Преглъщайки болката, изригнала в гърдите му, сякаш някой го беше изритал в слънчевия сплит, Блей остави кутията цигари до стационарния телефон и отиде да си измие ръцете, опитвайки да се приготви за това да види малките.
Не, помисли си, докато се бършеше. Все още не можеше да погледне в бебешките кошници. Трябваше някак си да се стегне или беше много вероятно да се срине.
Уби малко време при чекмеджето, където държаха приборите. Уби още малко време, вадейки червено-бели салфетки. И още мъничко, докато извади четири чинии.
Край островчето в средата на кухнята Куин и баща му обсъждаха войната, политиката на човеците, футболните плейофи и началото на баскетболния сезон.
През цялото време очите на Куин не се откъсваха от Блей.
Не беше глупав. Знаеше, че ако дори с една дума намекне, че Блей трябва да отиде при малките, които бяха заспали в кошниците си върху масата, щеше да постигне обратния ефект.
По дяволите, помисли си Блей най-сетне. Не можеше да продължава да избягва децата.
Събра сили, остави салфетките, вилиците, ножовете и останалото и се приближи до тях.
Опита се да не поглежда. Не успя.
В мига, в който очите му съзряха малките, всяка следа от самозащита се отцеди от тялото му: всички онези лекции как трябвало да остане незаинтересована трета страна, така че да не бъде наранен отново, изхвърчаха през прозореца.
Сякаш усетили присъствието му, близначетата се събудиха, вдигнаха очички и начаса размахаха ръчички и крачета, ангелските им личица се оживиха, тихи звуци заизлизаха от устичките им. Очевидно го бяха разпознали.
Може би дори им беше липсвал.
Отпускайки бавно това, което държеше (каквото и да беше то — нещо, с което или върху което да се хранят или пък тостер, лопата за сняг или телевизор), той се наведе.
Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Гърлото му се беше затворило.
Щеше да се наложи да разчита на допир, за да си общуват. Което беше окей. Те също не можеха да говорят.
Първо посегна към Лирика — помилва я по бузката, погъделичка меката й гушка. Би могъл да се закълне, че тя се изкиска.
— Как е момиченцето ми? — прошепна накъсано.
А после осъзна кое местоимение беше използвал… и стисна очи. Не са мои деца, поправи се. Те не са мои деца.
Е, да, Куин отново искаше да се правят на семейство. Само че колко дълго щеше да продължи? Кога щеше да му падне пердето заради Лейла и пак да излезе от релсите? Най-разумно би било да понесе удара веднъж, да затвори раната толкова плътно, че болката да не се повтори никога вече… и да не поглежда назад.
С тази мисъл насочи вниманието си към Рамп. Такова здравеняче, такъв корав малък тип. Блей изцяло вярваше, че традиционните роли на половете са пълна глупост, и ако Лирика искаше да бъде като Пейн или Хекс, той щеше да я подкрепи напълно. По същия начин, ако Рамп решеше да стане лекар или адвокат и да не участва във войната, това също беше окей. Ала, човече, те бяха толкова очевидно различни, макар че беше жизненоважно да не ги поставя в рамки. Вярваше, че е изключително важно децата да бъдат свободни да…
Мамка му. Правеше го отново. Забравяше къде бяха границите.
Тракането на вилици и лъжици го накара да вдигне глава. Куин се беше заел да нареди масата, подреждайки салфетки и прибори с наведена глава и сериозно лице.
Блей се прокашля.
— Аз мога да го направя.
— Няма проблем. Аз ще се погрижа.
В този момент Рамп пусна миризлива бомба, достатъчно мощна, за да накара голям мъж да се просълзи.
— Леле.
— Аха — подхвърли Куин. — Да го беше подушил точно преди да дойдем. Затова закъснях. Ще ми направиш ли услуга? Можеш ли да го провериш? Възможно е да сме извадили късмет и да е само газ.
Блей стисна зъби. На върха на езика му беше да каже на Куин да го направи сам, но това му се стори ненужно грубо. Освен това му се искаше да прегърне малкото, пък и родителите му бяха тук и гледаха, давайки си вид, че не го правят.
Всичко сякаш замря и на Блей му се стори, че целият му живот и цялата му идея за семейство се свеждат до този миг… и странно как животът те издебваше по този начин. Вървиш си по пътя, градиш връзки или ги рушиш, движиш се напред или пък назад в отношенията си, подмятан от морето на емоциите си и емоциите на другите, ала през по-голямата част от времето заради дърветата не виждаш гората. Накъсан танц от избори и решения, вземани стъпка по стъпка, в по-скоро случайна посока, отколкото умишлено избрана.