49
Вишъс тръгна от имението на Братството сам, без никому да каже къде отива. Не че криеше нещо, просто Бъч беше на бойното поле с Рейдж, Джон Матю и Тор, а Рот беше в къщата за аудиенции заедно с Фюри и Зи, и дрън, дрън, дрън.
О, а Джейн беше в клиниката.
Което беше окей.
Така че, да, нямаше никой, на когото да каже, и никой, който да се чуди къде е. Всичко беше наред.
Снежната буря от предишната нощ бе оставила след себе си сериозен проблем с разчистването и когато се дематериализира близо до центъра на Колдуел, Ви завари точно това, което очакваше: да, тук-там чистеха, но все още имаше огромни количества сняг, затрупали паркирани коли и жилищни блокове, главните пътища бяха сведени до две платна, страничните улички бяха непроходими, а тротоарите — изчезнали под снега.
Адресът, където прие физическите си очертания, беше триетажна викторианска къща, разделена на три апартамента. И в трите имаше запалени светлини и човеците в тях разпускаха след работа.
Или, в случая на онзи, от който се интересуваше, се друсаха.
Премести се върху покрива на сградата отсреща, запали ръчно свита цигара и зачака. Човекът, когото чакаше, все още не се беше прибрал — знаеше го, защото беше направил някои проучвания за добрия стар Знам Стокър.
„Той“ се оказа жена. Някоя си Джо Ърли, която по една случайност работеше в „Колдуел Куриър Джърнъл“.
Честно казано, фактът, че е жена, го беше впечатлил. Беше предположил, че яснотата на изразяване и неемоционалното излагане на фактите в блога означават, че пръстите по клавиатурата са на мъж, но не беше ли неговата шелан същата?
Джейн бе корава и с по-ясна мисъл и от него.
Например — сигурен бе, че Джейн не се беше сдухала заради състоянието на връзката им. Не, тя си вършеше работата и спасяваше животи. Той бе този, който като нищо щеше да напише писъмце до някоя вестникарска колона със съвети.
„Океееееееееееей, нека се опитаме да не свеждаме всичко до себе си, става ли“ — помисли си той.
Докато пушеше, мъчейки се да отклони вниманието си от връзката си, умът му действително пое в друга посока. Твърде жалко, че това не бе кой знае какво подобрение. Ако приемем, че искаше просто малко спокойствие.
Докато седеше на бюрото си през деня, преглеждайки видео клипове в ютюб, фейсбук страници и акаунти в инстаграм за хора, забелязали вампири, беше изкушен от един свой стар имейл адрес, който бе изоставил веднага щом доктор Джейн се беше появила в живота му.
Всъщност беше го изоставил почти веднага след като бе срещнал Бъч.
Името му, което беше псевдоним, както и акаунтът в Gmail, бяха същите, с които бе регистриран в сайтове, където подчинени си търсеха доминиращи както в рамките на расата, така и извън нея.
Никога не бе имал проблем да си намира желаещи. Мъже и жени, вампири и човеци, които до последния си търсеха едно специфично преживяване, а Ви си беше създал рутина, която следваше. Първо се срещаше с тях в някой клуб и ги преценяваше, избирайки най-привлекателните… или онези, които според него щяха да му предложат най-доброто представление. След това ги отвеждаше в апартамента си в „Комодор“ и се забавляваше с тях, докато не се отегчеше. Тогава ги изритваше.
С неколцина се беше срещнал повече от веднъж. Огромната част обаче бяха за еднократна употреба. Само с трима се беше виждал редовно.
По онова време ставаше дума единствено за това да освободи напрежението, да укроти тъмната си страна, да обуздае инстинктите си.
Днес беше влязъл в акаунта си.
По обед.
Веднага след като беше получил съобщение от Джейн, че операцията на майката на Блей е минала добре, но тя искала да се прибере у дома, така че Джейн трябвало да остане в клиниката и да се опита да я увещае да не си тръгва. Написаното набързо съобщение беше дошло два часа след като му беше казала, че е приключила в операционната и е на път към Дупката, трябвало само да се увери, че по-възрастната Лирика ще излезе от упойката без проблем. Което беше предшествано, два часа по-рано, от съобщение, в което говореше за Асейл.
Имаше близо двеста имейла в онази пощенска кутия.
И той ги беше прочел до последния. Някои бяха кратки, нищо повече от основната информация и може би някоя снимка. Други бяха дълги и несвързани излияния в стил поток на съзнанието, за това какво искат да им направи. Имаше и такива, които го умоляваха да им даде втори шанс, да ги види отново. Както и встъпителни изречения с телефонни номера. И гневни тиради, че не можел просто да ги забрави, не, не можел, че не приемали това, че щели да го намерят и да го накарат да осъзнае, че са правилните за него…