— Какво е то?
Смущението й се усили и за Кор бе лесно и истинско облекчение да сменят темата и да се съсредоточи върху онова, което я измъчваше.
— Лейла, не можеш да сториш нищо, с което да ме разстроиш.
Думите се изляха от нея забързано, но ясно:
— В Светилището, където живеят Избраниците, има голяма библиотека с животоописания. В книгите там се съхранява информация за всички мъже и жени от расата, описана от Избраниците, след като са видели в купите всичко, добро и лошо, случило се на земята. Това е пълна хроника на расата, битките и честванията, пиршествата и гладуванията, тъгата и скръбта… смъртите и ражданията.
Тя замълча и Кор усети, че сърцето му забива учестено.
— Продължавай.
Лейла си пое дълбоко дъх.
— Исках да науча повече. За теб.
— Прочела си онова, което пише за мен?
— Да.
Кор отметна одеялото, с което го беше завила, и като се изправи, закрачи напред-назад.
— Защо тогава се хаби да ме питаш за миналото ми? Защо ме принуди да изрека…
— Не всичко е записано там.
— Току-що каза, че е.
— Не и чувствата. Не и мислите ти. Освен това не знаех за… — Тя се прокашля. — Знаех, че си бил във военния лагер, но какво точно се е случвало там, не е описано.
Кор спря и се обърна към нея. Тя бе блажено гола, великолепното й тяло бе изложено пред очите му в топлата спалня, покрито единствено от дългата й прекрасна руса коса. Беше притеснена, но не се свиваше от страх, и той за кой ли път се зачуди защо, по дяволите, жена като нея би имала нещо общо с такъв като него.
Какво не й беше наред, зачуди се.
— Е, какво прочете за мен? — попита.
— Знам кой е баща…
— Спри. — Вдигна ръка с разперена длан, а по челото и горната му устна изби пот. — Спри дотук.
— Толкова съжалявам. — Тя посегна към захвърленото одеяло и го уви около себе си. — Трябваше да ти кажа. Просто…
— Не съм ядосан.
— Не си?
Кор поклати глава и наистина го мислеше.
— Не.
След миг отиде до панталона, който се бе наложило да заеме, и го обу. Стори същото и с тениската, която носеше, когато го простреляха. Вдигна ръба й и погледна дупката там, където куршумът го беше одраскал, а после огледа кожата си. Беше зараснала.
Резултат от кръвта на Избраницата Лейла.
— Знам, какво ще попиташ — каза сякаш отдалече.
— Е, искаш ли да знаеш?
Босите му крака отново се раздвижиха, отнасяйки го от единия край на стаята до другия, отново и отново.
— Знаеш ли, имах една фантазия… когато бях малък. Всъщност няколко. Потъвах в тях, когато бавачката ми ме оковаваше пред колибата през нощта…
— Оковаваше? — повтори Лейла немощно.
— … за да си запълвам времето. Една от любимите ми бе да си представям кой е баща ми. Виждах го като велик воин, възседнал мощен жребец, и как една нощ излиза от гората и ме отнася на седлото зад себе си. В празните ми мечти той беше силен и се гордееше с мен и ние бяхме единни, търсехме единствено чест и доброто на расата. Велики воини, рамо до рамо.
Усещаше, че очите й са впити в него, и това не му харесваше. И така се чувстваше достатъчно уязвим. Ала също както когато вадиш куршум, потънал в плътта ти, трябва да довършиш започнатото.
— Това ми даваше сили да продължа. Дотам, че дори когато отивах в едно или друго сиропиталище, никога не се задържах дълго, защото винаги се страхувах, че той може да отиде в онази колиба и да не ме намери там. По-късно, когато пътят ми се пресече с този на Блъдлетър и той ме излъга, че е моят баща, за да ме накара да отида с него, толкова бях отчаян, че се промених, за да се нагодя към онзи зъл мъж, и това бе една от най-ужасните грешки в живота ми. — Той поклати глава. — Когато открих измамата му, се почувствах предаден, но това беше и завръщане там, където бях като дете. От самото си раждане живеех с мисълта, че съм отхвърлен от родителите си. Разполагали бяха с един-два века, за да преосмислят стореното и да се опитат да ме открият, но те не го направиха. Да науча имената им, какво се е случило с тях или къде живеят? Това няма да промени нищо нито за тях, нито за мен.
Красивите очи на Лейла блестяха от сълзи и Кор виждаше, че се опитва да бъде силна заради него.
Искаше му се да не я беше поставял отново в това положение.
— Не ти се сърдя. — Приближи се и коленичи до нея. — Никога не бих могъл.
Сложи ръце върху бедрата й и се насили да се усмихне. Искаше да й вдъхне увереност, да успокои ума и съвестта й, ала собствените му емоции бяха в хаос. Разговорът с нея беше отворил кутията на Пандора на миналото му и в ума му препускаха най-различни образи, спомени от детството му, от военния лагер, а по-късно — от времето с бойците му. Трупаха се като натрапници, напиращи да нахлуят през затворена врата, заплашващи да превземат цялото му същество.