Тя прегърна Куин и той й отвърна със същото.
— Скоро отново ще дойда.
— Гледай да го направиш. И да доведеш внучетата ми.
Бащата на Блей я взе на ръце.
— Връщам се след минутка, момчета.
— Или пък — рече Лирика — би могъл да погледаш малко телевизия със своята шелан.
— Трябва да помогна в разтребването…
— Те са големи мъже. И сами могат да се справят. Хайде, има предаване за следващото масово измиране, което исках да гледаме заедно.
— Точно за каквото си мечтаех — отвърна бащата на Блей.
Докато двамата се отправяха към стълбите, Куин можеше да се закълне, че Лирика му кимна: Аз ще се погрижа. Не се притеснявай, имаш време…
— Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става тук?
Куин, който тъкмо отиваше към масата, за да вземе салфетките, се сепна и спря.
— Моля?
Блей се облегна на умивалника и скръсти ръце на гърдите си.
— Цяла нощ не я погледна. Отказваш да я докоснеш. Какво, по дяволите, става?
Куин поклати глава.
— Извинявай, не разбирам…
Блей посочи сърдито към бебешките кошници.
— Лирика.
— Не знам за какво говориш.
— Друг път не знаеш.
Докато Блей се взираше яростно в него, Куин почувства как изтощението му се завръща десетократно по-силно.
— Виж, аз не…
— Знам, че не съм техен родител, но…
— Господи, пак ли това? — Куин отметна глава назад и се взря в тавана. — Моля те, не отново…
— … няма да стоя безучастно и да ти позволя да я пренебрегваш само защото прилича на Лейла, а ти не можеш да търпиш Избраницата. Няма да го допусна, Куин! Не е справедливо спрямо дъщеря ти.
Куин замалко да повтори, че не разбира, но не. Нямаше намерение да се измъква така.
Блей размаха пръст насреща му.
— Тя е добро дете и стига ти да не прецакаш нещо през следващите двайсет и пет години, ще се превърне в забележителна жена. И не ме е грижа, че името ми не фигурира в картоните за раждането им и че нямам никакви права над тях…
— Не се засягай, но достатъчно с това. Вече не е вярно.
Докато очите на Блей се присвиваха, сякаш всеки миг щеше да изригне, Куин бръкна в чантата с пелените, сложи наръч документи върху гранитния плот и ги плъзна към него.
— Погрижих се за това.
— Какво?
Куин изпусна дъха си бавно и продължително, отиде до масата и се тръшна в един от столовете. Заигра се с една смачкана салфетка и кимна към документите.
— Просто ги прочети.
Блей очевидно беше в настроение да спори, но нещо явно го възпря. Някаква вибрация в атмосферата или пък беше изражението на Куин?
— Защо? — попита.
— Ще видиш.
Докато другият мъж четеше документите, Куин следеше всеки нюанс върху познатото красиво лице, потръпването на челото, напрягането — а после отпускането — на устата и челюстта, пълното изумление и неверие, заменили гнева.
— Какво си сторил? — попита Блей, когато най-сетне вдигна глава.
— Мисля, че е очевидно.
Блей се зае да прочете документите още веднъж, а Куин обърна поглед към двете бебешки кошници и двата чифта очички, които бяха започнали да се затварят.
— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Блей най-сетне.
— Твърде късно. Това отдолу е печатът на краля.
Блей заобиколи масата и почти падна в стола, на който седеше майка му допреди малко.
— Това е…
— Имаш моите родителски права. Сега законово ти си техен баща.
— Куин, не е нужно да го правиш.
— Как ли пък не. — Той посочи документите. — Заявих, че съм некомпетентен и негоден за баща. И кой да предположи, че да стреляш в спалнята на децата си е доста убедителен аргумент за това. Сакстън направи необходимите юридически проучвания, след което отнесохме въпроса до Рот и той одобри.
Не и охотно, разбира се. Ала в крайна сметка какво би могъл да стори? Особено след като Куин му беше обяснил какво цели.
— Не мога да повярвам… — Блей отново поклати глава. — Какво ще каже Лейла по този въпрос?
— Нищо. То не я засяга.
— Тя е тяхната майка.
— А сега ти си техният баща. Кажи й, ако искаш, или недей. Не ме е грижа. — Когато Блей се намръщи, Куин метна салфетката настрани и се приведе напред. — Виж, аз винаги ще бъда родният им баща. Моята кръв тече във вените им. Никой и нищо не може да промени това. Не се отказвам от факта, че ги създадох, нито от действителността, че винаги ще бъда част от живота им. Това, което правя, е да ти дам законово право на глас. Когато откачих в онази проклета спалня беше емоционална реакция. — Той отново посочи към документите. — Това тук е действителността.