Те всички се наредиха в полукръг пред него като ученици, нетърпеливи да ги вдигнат да си кажат урока.
— Колко удобно…
Дрънчене го накара да обърне глава. Нещо почукваше в чекмеджето на бюрото.
Троу се намръщи и стана. Когато отвори чекмеджето, видя, че една от камите от предишния му живот се молеше да бъде освободена.
— Ти също.
Стисна дръжката и при допира й мислите му се насочиха към събратята му бойци. Към Кор.
Тъгата, която това събуди, бе неочаквана, но не и непозната. Когато за първи път беше измислил плана за свалянето на Рот, сам беше поразен от дързостта си и почти бе успял да се убеди, че това е лудост. После обаче се беше свързал с глимерата и бе открил подкрепа, съюзници и средства, за да се бори с „подобренията“ на Слепия крал.
Никое от които не беше в полза на аристокрацията.
Възсядайки вълната на отчуждение и недоволство и манипулирайки я, за да подкладе допълнително недоволството на глимерата и да ги подчини на волята си, той се бе пристрастил към усещането за власт. В действителност и преди бе познал нещо такова, преди всичко да се разпадне с трагедията на сестра му и той да се озове заедно с Кор и шайката копелета. В Древната страна, преди съдбата му да се слее с тази на групичката бойци ренегати, той бе мъж с положение и авторитет. И сега осъзна до каква степен неприязънта му към Рот се дължеше на това, че искаше да се завърне там, откъдето беше паднал.
Може би беше малко прекалено да се опитва да сложи ръка на трона. Но не можеш да виниш някой за това, че се домогва до звездите, нали така?
Отново се съсредоточи върху книгата и препрочете указанията. Два пъти. А после взе медния съд и направи паста от подправките, оцета и маслото. Миризмата беше неприятна, но когато трябва — трябва. След това беше ред да намаже една от свещите със смеската, оставяйки единствено фитила недокоснат. А после захлупи съда с ръка и го обърна, прехвърляйки остатъка от съдържанието му върху дланта си. Сложи свещта върху малката купчинка, която беше направил, след което отметна килима настрани и прехвърли странната скулптура върху голия под, очертавайки малка пътечка от пастата настрани от нея, на няколко сантиметра от съда.
Отново прегледа набързо указанията, за да се увери, че досега е направил всичко както трябва.
Следващата съставка беше кръв и той я осигури, като прокара острието на камата по дланта си. Болката беше сладостна, а мирисът на шурналата кръв — уханен в носа му. Поднесе раната над свещта и остави алените капки да се стекат по восъка, внимавайки фитилът да остане сух. След това остави кръвта да покапе върху купчинката на пода.
Близвайки дланта си, за да спре кървенето, взе запалка, свали капачето й и щракна. А после запали свещта.
Лумналият пламък беше красив в съвършената си простота, прозирен, жълт светлик с формата на сълза, поклащаща се върху фитила.
Пленително.
Троу го погледа известно време и зърна в танца му еротичните движения на жена.
В главата му, дошъл незнайно откъде, прозвуча глас: Чакам те, обич моя.
Троу се отърси, разтърка очи и почувства как страхът му отново се пробужда. Само че нямаше връщане назад, нито пък искаше да изостави този ритуал или каквото и да бе това. Отново щеше да стане онзи, който бе някога, и щеше да ръководи расата с армия, която следваше единствено и само него.
Приведе се напред и сложи длан върху пътечката от паста.
— Имам своята вяра и моята вяра има мен…
Замахна решително и заби камата в опакото на дланта си, пронизвайки плът и кост, докато острието не потъна в дъските на пода.
Пъшкайки от болка, стисна зъби, за да не изкрещи, докато пред очите му притъмняваше. Когато зрението му се завърна, примига и погледна към камата. Към пламъка. Към…
Не се беше случило нищо особено. Нищичко.
Изчака още малко, а после изруга. Каква гадост беше това?
— Ти ми обеща — сопна се на Книгата. — Каза ми, че това ще…
Не успя да довърши, защото нещо привлече погледа му.
Търсил бе на погрешното място. Не беше свещта, нито пламъкът, нито дланта му или ножът, където откри онова, което беше създал.