Не, то беше в сянката, която дръжката и острието на камата хвърляха на светлината на свещта: в черните очертания върху дъските на пода нещо кипеше, приемаше форма… появяваше се.
Троу начаса забрави миризмата и болката, докато гледаше как пред него се оформя някакво създание, контурите му се променяха като вода, тялото му беше безформено, безлико и прозрачно, докато се надигаше от сенките, ставайки все по-голямо и по-голямо…
Всъщност то беше сянка. И като че ли го гледаше, очаквайки заповед.
Престана да расте, когато достигна размерите на зрял мъж, и остана да се полюлява наляво-надясно, като пламъка на свещта, сякаш беше закрепено за пода там, където върхът на камата беше пронизал плътта на Троу.
Троу издърпа ножа с гримаса и прибра ръката си.
В отговор създанието се издигна на около трийсетина сантиметра над земята, като балон на невидима връвчица.
Троу се отпусна по задник на пода и го зяпна. След това улови окървавената кама за върха и я хвърли, така че острието й се заби в сянката.
Разнесе се съскане и цвърчене, ала ножът тупна на пода от другата страна, сякаш беше срещнал единствено въздух.
Троу се прокашля и нареди:
— Вдигни камата.
Сянката се завъртя и оръжието бе вдигнато от пода, стиснато в разклонение на по-голямото цяло, което бе нещо като ръка. А после създанието зачака, сякаш готово за следващата заповед.
— Пронижи онази възглавница.
Троу посочи към леглото и създанието се раздвижи със светкавична бързина, толкова мълниеносно, че очите едва успяваха да го следват, тялото му се удължи, а после изплющя като ластик.
Прониза точно възглавницата, върху която Троу се беше съсредоточил, макар до таблата да бяха подредени още седем.
След това зачака до леглото, полюшвайки се отново като балон.
— Ела тук — прошепна Троу.
Подчинението беше магическо. Силата — неоспорима. Възможностите…
— Армия — каза Троу с усмивка, която разкри вампирските му зъби. — Да, армия от такива като теб ще ми свърши отлична работа.
52
В средата на нощта, застанала в стаята за служителите в „При Салваторе“, Терез беше уморена, но доволна. Минаваше един часът, тя бе подредила масите си, събрала бе бакшишите и държеше резервната униформа, която щеше да отнесе вкъщи. Изпитваше удовлетворение от това как беше минало всичко. Беше объркала три поръчки, но не много сериозно: една грешна гарнитура, един ростбиф, който не беше опечен точно толкова, колкото трябваше, и беше поднесла тирамису вместо семифредо.
Имала бе осем поръчки от четирима гости, една от шестима и три двойки. Което бе страхотно заради бакшишите. Ако продължаваше по същия начин, щеше да е в състояние да се изнесе от сегашната си квартира до средата на януари. Единственото, което трябваше да направи, бе да спести достатъчно пари за депозит и едномесечен наем за някое що-годе свястно място и готово. Нямаше да има разходи по преместването — не е като да притежаваше кой знае какво.
— Е, това беше.
Емил се приближи и тя му се усмихна.
— Да, и още се държа на крака.
— Справи се добре. — Той също й се усмихна. — Отиваме на заведение. Искаш ли да дойдеш с нас?
— О, благодаря, но съм изтощена. Може би следващия път?
Той извади нещата от шкафчето си, вълненото палто и шалът му бяха семпли, но с добро качество.
— Значи, се разбрахме.
Терез кимна с облекчение.
— Чудесно.
— До утре, Терез.
Изрече го с френски акцент и от неговата уста името й прозвуча екзотично и изискано. Терез отново забеляза цвета на очите му. Толкова сини.
— Готов ли си, Ем?
Човешката жена, повикала го от прага, наближаваше трийсетте; имаше нещо остро в гласа, в погледа, в стойката на тялото й. Лиза? Нещо такова. Имаше тъмна коса, изсветлена в краищата, тъмни очи със завидно естествени ресници и крака, от които дънките, с които беше сменила униформата, се превръщаха в произведение на изкуството.
Не беше проявила особен интерес към Терез, но беше ясно, че си брани територията.
— Е?
Емил кимна.
— Готов съм. Чао, Терез.
Лиза или както там й беше името просто се обърна.
— Чао, Емил.
Терез затвори шкафчето и преметна резервната униформа през ръката си. Все още носеше онази, с която бе работила днес — беше прибрала в раницата си дрехите, с които бе дошла, защото беше прекалено уморена, за да се преоблече. Единственото, което искаше, бе да се добере до леглото си и да затвори очи, защото, ако знаеше нещо за келнерството, то бе, че следващата смяна щеше да дойде по-бързо, отколкото краката щяха да престанат да я болят, ако не си починеше.