Величествената жена не си направи труда да почака, просто накара лакея да отвори широко скърцащата врата.
— Харм се обвърза с нея при раждането на момчето. Свършено е. Свободна си, повече няма да иска това от теб.
Бавачката му се намръщи.
— Какво говориш?
— Вярно е. Татко помогна със значителната зестра, която той искаше. Сега нашата братовчедка е неговата шелан, а ти си свободна.
— Не, това не може да бъде…
Двете жени влязоха в колибата, оставяйки лакея навън и затваряйки вратата зад себе си, а Кор се изправи с усилие на крака и надникна през прозореца. През дебелото, пълно с мехурчета стъкло видя как бавачката му продължава да реагира с изумление и неверие. Другата жена обаче очевидно успя да уталожи възраженията й, защото се възцари пауза, последвана от невероятно преобразяване.
Такава радост се разля по лицето на бавачката му, като запалено наново студено огнище; вече не беше изхабеният призрак на грозота, който беше някога, а нещо съвсем различно. Цялата грейна, дори и в окъсаните си дрехи.
Устните й се раздвижиха и въпреки че не можеше да я чуе, Кор знаеше точно какво казва: Свободна съм… свободна съм!
През вълнообразното стъкло той я видя да се оглежда наоколо за вещите си.
Щеше да го остави, помисли си с паника.
Сякаш прочела мислите му, бавачката поспря и погледна към него през прозореца, а светлината на огъня играеше по зачервеното й развълнувано лице. Когато очите им се срещнаха, той допря умоляващо длан до мръсното стъкло.
— Вземи ме със себе си — прошепна. — Не ме изоставяй…
Другата жена погледна към него и начинът, по който потръпна, издаваше, че от вида му й се повдига. Каза нещо на бавачката и жената, която се беше грижила за него през целия му живот, не отговори веднага. А после лицето й се вкамени и тя се изпъна, сякаш се подготвяше да посрещне студен вятър.
Кор заблъска по прозореца.
— Не ме оставяй! Моля те!
Двете жени се извърнаха от него и излязоха забързано навън. Кор изтича след тях, мъчейки се да стигне при тях, преди да са се качили в каретата.
— Вземете ме със себе си!
Втурна се толкова рязко, че когато стигна до края на веригата, дръпването около врата му беше толкова силно, че го събори; приземи се тежко на земята, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му.
Без да му обръща никакво внимание, жената в изисканите дрехи повдигна полите си и наведе глава, за да се качи в каретата. Бавачката му побърза да влезе след нея, вдигнала ръка до слепоочието си, за да закрие очите си от него.
— Помогни ми! — Кор задращи по въжето, разранявайки плътта си. — Какво ще стане с мен?!
Един от лакеите затвори позлатената врата. И се поколеба, преди да се върне на мястото си отзад.
— Недалече от тук има сиропиталище — каза той дрезгаво. — Освободи се и тръгни на север. На петдесет левги от тук ще намериш други.
— Помогнете ми! — изкрещя Кор, когато кочияшът изплющя с юздите и конете се втурнаха напред, понасяйки каретата по черния път.
Кор продължи да крещи, докато го изоставяха, докато звуците на отдалечаващата се карета заглъхваха в далечината… докато не затихнаха съвсем.
Сълзите се вледеняваха върху лицето му от вятъра, сърцето думкаше в ушите му, така че беше невъзможно да чуе каквото и да било. От възбудата и ужаса му стана толкова горещо, че запрати наметката настрани и кръвта, течаща по врата му, покапа по голите му гърди и огромните панталони.
Петдесет левги? Сиропиталище? Да се освободи?
Толкова простички думи, дошли от гузна съвест. И напълно безполезни за него.
Не, помисли си Кор. Сега нямаше никой, на когото да разчита, освен на себе си.
Макар да му се искаше да се свие на кълбо и да заплаче от страх и мъка, знаеше, че трябва да се стегне, защото отчаяно се нуждаеше от подслон. С тази мисъл, потисна чувствата си и сграбчи веригата с две ръце. Задърпа я с всички сили, мъчейки се да я отскубне от нашийника, а металните халаки издрънчаха.
Докато се напрягаше, си повтаряше, че каретата не може да е стигнала прекалено далече. Навярно все още би могъл да я настигне, ако се освободеше и побегнеше…