— И? — изръмжа Рот.
— Бях разсеян и забравих да извадя шибания ключ от ключалката.
— Беше… разсеян? От какво? Планове да направиш това място на нищо? — Кралят махна с ръка към изпотрошените урни наоколо. Очевидно лесърската воня беше стигнала до ноздрите му. Освен това кибиците от другата страна също беснееха за бъркотията. — Какво, по дяволите, Куин, шибания ум ли си изгуби?
— Аха, така мисля. — Не беше кой знае каква загуба. Ха-ха. — Или това беше реторичен въпрос, на който не очакваш отговор? Хей, защо не престанем да говорим за Кор, така че да ми кажеш какво ще правиш с онази негова жена Лейла.
А си мислеше, че преди му се повръща.
В последвалата тишина Рот скръсти ръце пред гърдите си и бицепсите му се издуха така, че в сравнение с него Скалата би изглеждал като някой хильо.
— Точно в този момент не нейните родителски права обмислям да отнема.
Куин вдигна рязко глава и едва потисна порива да повърне, когато в нея сякаш отекна гръм.
— Почакай, какво? Тя извършва предателство, като подстрекава и помага на един от враговете ни…
— А ти току-що остави един ценен пленник на Братството да избяга, понеже си изгуби проклетия ум. Така че какво ще кажеш да забравим приказките за предателство, става ли? Така само още повече ще си влошиш положението.
Трудно бе да спори с фактите, помисли си Куин. Добре, че емоциите му хич не ги беше грижа за логиката.
— Просто ми кажи, че ще я изхвърлиш от къщата — настоя той. — И че малките ще останат с мен. Това е всичко, за което ме е грижа.
За частица от секундата си помисли за Кор, дрънкащ някакви глупости, преди да си тръгне. Нещо за Лейла. Любов. Как вече не искал нищо от Рот.
Аха, сякаш щеше да му повярва.
Кралят го изгледа яростно иззад тъмните очила.
— Какво ще направя или няма да направя не ти влиза в шибаната работа.
Я задръж. Възможно ли бе да…
— Ти сериозно ли?! — Куин понечи да се изправи, обаче това беше обречен опит. Не спря да говори дори докато се давеше, извърнат на една страна. — Тя изгуби правата си! Дала е от кръвта си на врага!
— Ако Кор е такъв враг, защо не е взел ключа със себе си?
— Какво?
Рот размаха показалец по посока на портата.
— Заключил те е, но е оставил ключа. Защо му е да го прави?
— Откъде да знам!
— Аха. А сега не можем да го попитаме, нали така? — сопна се Рот.
Куин поклати глава.
— Все още е наш враг. Винаги ще бъде наш враг. Не ме е грижа какви ги приказва.
Гарвановочерните вежди на Рот се скриха под ръба на тъмните очила.
— И какво ти каза?
— Нищо. Нищо не каза. — Куин оголи зъби. — И не се тревожи. Ще го върна обратно. Ще го намеря и…
— Как ли пък не. Изваждам те от активна дейност незабавно.
— Какво? — Сега вече Куин се изправи, макар да имаше чувството, че ще си избълва карантиите върху краля. — Това са простотии!
— Напълно си излязъл от релси и няма да го допусна. А сега бъди добър малък социопат и си затваряй устата, докато те заведат в клиниката, за да те прегледат.
Пристъп на изпепеляваща ярост накара мозъка на Куин да даде накъсо. И докато съзнанието му се замъгляваше от огъня и жупела, лумнали в него, той смътно си даде сметка, че устата му се движи, сякаш крещеше по краля. Само че нямаше представа какви ги дрънка.
— Знаеш ли какво? — прекъсна го Рот отегчено. — Двамата с теб приключихме.
Това бе последното, което Куин чу. А последното, което видя? Масивният юмрук на краля, политнал към челюстта му.
Изригнаха фойерверки, а после всичко угасна, краката му се подкосиха и той се сгромоляса на пода.
Последната му мисъл, преди да изгуби съзнание, докато падаше?
Две сътресения на мозъка едно след друго щяха да се отразят страхотно на умственото му здраве. Аха, точно това, от което се нуждаеше в този момент.
В стаята си в имението на Братството, Лейла стоеше над креватчетата, а очите й се местеха между двете спящи малки. Лирика и Рами имаха ангелски личица с пълните си бузки и гладката розова кожа, тъмните им ресници бяха затворени, веждите им бяха извити като крила. И двамата дишаха дълбоко, сякаш в съня си се трудеха усърдно да пораснат по-големи, по-силни, по-умни.
Това беше възпроизвеждането в действие, расата на Скрайб Върджин — поддържаща съществуването си. Чудо. Безсмъртие за смъртните.
Усетила нечие присъствие зад себе си, тя каза дрезгаво: