Искаше да вземе децата си на ръце и да вдъхне сладкото ухание на кожата им, да ги притисне до сърцето си, подпирайки главичките им, докато ги целува. Ала ако го направеше, нямаше да е в състояние да ги остави.
Ръката й трепереше, когато бе принудена да се задоволи само с това да придърпа одеялцата под брадичките им.
— Малките ми — прошепна тя. — Мамен ще се върне. Не ви… изоставям…
Дотук беше със сбогуването. Зарида толкова силно, че й беше невъзможно да говори.
Пътят, довел я до това да има тези две малки съкровища, бе започнал сякаш преди цял един живот, когато бе почувствала, че периодът й на нужда наближава, и бе умолявала Куин да се погрижи за нея. А после бяха дошли онези безкрайни месеци на бременността и преждевременното раждане.
Път, осеян с толкова много невъзможности, толкова предизвикателства, които не би могла да предвиди. Ала това бе нещо, което никога не си бе представяла: че ще се наложи да остави малките си на грижата на други, колкото и компетентни и любящи да бяха тези „други“.
Това беше прекалено ужасяващо.
— Да вървим — заяви Вишъс решително. — Преди да е съмнало и всичко да стане още по-сложно.
С един последен поглед към малките, Лейла събра полите на одеждата си и излезе от спалнята. Имаше чувството, че оставя сърцето и душата си зад себе си.
13
На следващата вечер Куин изобщо не си даваше сметка как слънцето залязва на западния хоризонт. Като за начало, намираше се дълбоко под земята, в клиниката в тренировъчния център, така че нямаше как да види предаването на караула между голямото огнено кълбо и луната. Освен това беше наблъскан с едно от онези лекарства, от които забравяш и собственото си име, да не говорим пък за това колко е часът. Ала основната причина да пропусне кончината на деня?
Дори с всички гадости, които се случваха в живота му, получаваше най-страхотната халюцинация. В историята на света.
Съзнателната част на ума му (онази, която беше минала на задната седалка, толкова далече от волана, че спокойно би могла да бъде заключена в багажника) прекрасно си даваше сметка, че онова, което си мислеше, че вижда насреща си в болничната стая, абсолютно, по никакъв начин не се случва. Ала ето каква беше работата — бе толкова надрусан, че също като болката от операцията, която му бяха направили преди шест часа, събитията от предишната вечер бяха временно под упойка… което означаваше, че беше впечатляващо възбуден.
В което нямаше нищо чудно. Фактът, че той беше задник и свиня с огромен сексуален нагон, бе доказан много отдавна.
А като се имаше предвид как се беше държал предишната нощ, съществуваха толкова много други причини да бъде разочарован от себе си.
Така че, да, докато лежеше в болничното легло, набучен с цял куп жички и тръбички, сякаш играеше ролята на Кор, виждаше Блей, седнал на стола в ъгъла, онзи, с кремавата тапицерия, извитите подлакътници и ниската облегалка за гърба.
Ципът му беше разкопчан, пенисът му беше изваден… и юмрукът му беше обвит около дебелата дължина, а вените на мускулестата му ръка изпъкваха, докато я плъзгаше нагоре-надолу.
— Искаш ли го? — попита въображаемият Блей с нисък глас.
Куин изсъска и прехапа долната си устна… и виж ти, когато размърда хълбоци, почти не усети болката от хирургическия разрез.
— Да, о, да, искам го.
Въображаемият Блей се плъзна по-надолу в стола, така че да може да разтвори колене още по-широко. Когато го направи, черните дънки, които носеше, се опънаха над силните мускули на бедрата му и ципът му се отвори до краен предел. И… господи, докато воинът се грижеше за себе си, гръдният му мускул от тази страна се напрягаше и отпускаше с движенията на ръката му, бавни и сигурни.
Куин преглътна мъчително. Искаше да изкупи вината си за онова, което беше излязло от разхлопаната му уста, докато беснееше вчера, а сексът не беше лош начин да закърпиш нещата.
А въображаемият Блей щеше да му го позволи.
Носейки се по водите на малкото си море от самоизмама, Куин се остави на фалшивото облекчение, дошло с прошка, която не съществуваше в реалността. Само че, по дяволите, като се имаше предвид в какво състояние беше останалата част от живота му, защо не. В това мъничко царство на фантазиите той щеше да се метне на влака Блей и да се моли, незнайно как, когато действието на лекарствата отминеше, да успее да постигне същото и с истинския Блей.
— Какво ти се иска? — прошепна въображаемият Блей. — Къде ще отидеш с езика си?
Да, достатъчно с приказките.