С рязко движение Куин понечи да се надигне… защото това правиш, когато имаш големи планове… а той определено възнамеряваше да прекоси болничната стая, да се отпусне на колене и да изцеди Блей до последната капка. И това щеше да бъде само прелюдия към секса за одобряване, на който щяха да се наслаждават през следващите между дванайсет и петнайсет часа.
Така че, да, надигна се в леглото… но не можа да стигне по-далече. Стомахът му издърпа взривателя на гранатата, която дори не знаеше, че лежи в него, вътрешностите му я изхвърлиха в дробовете му и го събориха обратно в леглото, напъващ се да повърне.
И мамка му, болката беше ужасен прояснител, пропъждайки въображаемия Блей и великолепното му красиво тяло от стаята…
Когато си даде сметка, че някой крещи, вдигна ръка към устата си, за да провери дали е той, или не. Не. Устните му бяха затворени.
Намръщи се и погледна към затворената врата.
Какво… кой крещеше така? Не можеше да е Кор. Дори и братята да бяха успели да го заловят повторно, никога не биха го довели тук.
Все тая. Проблемът не беше негов.
Погледна наляво, преценявайки разстоянието между себе си и стационарния телефон върху нощното шкафче. Около два метра. Може би два и петдесет.
Простена и поде процеса на това да се повдигне и да протегне ръка колкото се може по-надалече. Доста близо до целта. Още по-близо. Иииии… почти.
След няколко разминавания на сантиметър и малко галене с върха на пръстите, най-сетне успя да свали старовремската слушалка от вилката. Дори успя да я издърпа до гърдите си, без да я изпусне.
Да я доближи до ухото си, също беше фасулска работа.
Обаче, мамка му, да набере номера!
Трябваше да откачи венозната система. Необходимо, макар и оплескващо — прозрачната течност потече по пода, а от малката дупчица в сгъвката на лакътя му изби кръв. Кой го беше грижа. Щеше да забърше… когато бе в състояние да се изправи, без да повърне.
За миг, докато се взираше в дванайсетте бутона, не бе в състояние да си спомни цифрите. Ала отчаянието правеше паметта му много по-остра, отколкото би трябвало да бъде, и той си спомни по-скоро фигурата, която описваха пръстите му, набирайки номера, отколкото самите цифри.
Едно позвъняване. Две. Три…
— Ало? — обади се женски глас.
Светлината от слънцето беше угаснала сигурно на деветдесет и седем процента, когато Блей отвори вратата и излезе на новата задна веранда на родителите си. Студено, наистина студено, а въздухът беше толкова сух, че сякаш някой беше изшлайфал синусите му.
Човече, ненавиждаше декември. Не само защото ставаше толкова студено, а и защото означаваше, че остават около четири месеца, преди времето да омекне и да не трябва да се увиваш до уши всеки път щом си подадеш носа навън.
Пъхна цигарата между устните си, щракна златната си запалка (онази, която Сакстън му беше подарил, докато излизаха заедно) и затули с ръка жизнерадостното оранжево пламъче. Първото всмукване беше…
Направо отвратително.
Пристъп на кашлица заглуши онова, което би трябвало да бъде блаженото събиране на двама отдавна разделени стари приятели — дробовете му и никотина. Бързо се съвзе обаче и само след три всмуквания всичко си дойде на мястото — познатото изтръпване в главата го накара да се почувства по-лек, димът се плъзгаше по задната част на гърлото му като ласка, всяко вдишване сякаш наместваше гръбнака му като опитен масажист.
Май беше чувал, че пушенето е стимулант? Приятното бръмчене в челния му лоб определено го потвърждаваше. Ала е странно как всичко в този вреден навик го успокояваше: започнало бе още в мига, в който бе открил стария, неотворен пакет цигари в чекмеджето на нощното шкафче в стаята си на горния етаж, и бе достигнало кулминацията си в този момент, първия миг на някакво подобие на покой, който бе познал, откакто се появи тук преди дванайсет часа, уж за да види как е глезенът на майка му.
Изтръска цигарата в кристалния пепелник, който беше закрепил предпазливо на парапета на верандата, а после отново я лапна, вдиша, изпусна нова струя дим.
Загледан в покритата със снежни преспи морава зад къщата, усети, че му е жал за майка му. Принудена бе да изостави истинския им дом, когато лесърите го бяха нападнали — случка, която, макар че определено можеше да мине и без нея, доказваше, че дори счетоводители като баща му и обикновени жени като майка му можеха да бъдат наистина корави, когато се наложи. Но, да, нямаше как да останат там след нещо такова и след като се бяха местили тук и там, отсядайки у различни роднини за известно време, родителите му най-сетне бяха купили тази къща в колониален стил извън града.