Майка му мразеше къщата, въпреки че уредите бяха нови, прозорците се отваряха и затваряха без проблем, а подовете не скърцаха. А може би именно това бе причината да я мрази, ала какво можеше да стори… пък и мястото си го биваше. Десет акра с хубави дървета, страхотна веранда, която опасваше цялата къща, и за първи път централна климатична инсталация.
От която нямаше нужда в тази част на щата, освен може би през последната седмица на юли и първата седмица на август.
Но през тези четиринайсетина горещи нощи наистина бе хубаво, че я има. Загледан в покритото с лед езеро със замръзналите папури и снежните преспи, Блей бе оставил из ума му да се реят подобни несъществени мисли за недвижимо имущество и климатици, и вредни навици, които всъщност не бяха толкова вредни.
Господ му беше свидетел, че това бе за предпочитане пред онова, което го беше държало буден цял ден.
Когато бе пристигнал предишната нощ малко преди изгрев-слънце, сърце не му беше дало да каже на родителите си какво се бе случило. Работата бе там, че когато бе заявил, че Блей не е баща на двете деца, Куин беше заличил и всякакви права като баба и дядо, които родителите му мислеха, че имат. Така че, не, нямаше да им обясни защо…
Вратата изскърца зад него и той се обърна.
— Здравей, мамен — каза, скривайки цигарата зад гърба си.
Сякаш беше шибан претранс, който вършеше нещо непозволено.
И все пак добрите момчета обичаха да правят майките си щастливи, а Блей открай време беше добро момче.
Майка му се усмихна, ала очите й се стрелнаха към пепелника, пък и не беше като да не може да усети миризмата във въздуха. И не че някога му беше казвала да ги откаже, само дето беше като Куин. Не ги харесваше, макар да нямаше опасност от рак, за която да се притеснява.
— Търсят те по телефона. — Тя кимна през рамо. — Може да говориш от кабинета на баща ти, ако искаш повече уединение.
— Кой е?
Попита просто за да си спечели малко време — ясно бе кой се обажда. Майка му обаче нямаше нищо против.
— Куин е. Звучи малко… особено.
— Бас държа.
Блей отново се загледа към езерцето. И отново запуши, защото изведнъж беше станал нервен.
— Не исках да се бъркам, Блей. Но знам, че между вас става нещо, в противен случай той също щеше да е тук. Искам да кажа, Куин никога не пропуска случай да дойде и да си хапне от моите гозби.
— Ще му кажеш ли, че ме няма? — Блей тръсна цигарата в пепелника, макар да нямаше кой знае колко пепел. — Кажи му, че тъкмо съм си тръгнал. Измисли нещо.
— Късно е. Вече му казах, че си на верандата. Съжалявам.
— Няма нищо. — Подпирайки пепелника с една ръка, Блей угаси цигарата си. — Имаш ли нещо против да го оставя тук? Ще го изхвърля, преди да си тръгна.
— Разбира се. — Майка му се дръпна настрани и зачака, държейки вратата отворена. Когато Блей се забави, тя придоби натъжено изражение. — Каквото и да става, можете да се справите. Да станете родители, променя нещата, но не е нещо, с което не бихте могли да свикнете.
Е, очевидно само един от нас е родител, така че…
Блей се приближи и я целуна по бузата.
— В кабинета? Сигурна ли си, че на татко не му трябва?
— Той е на тавана. Мисля, че сортира куфарите ни, колкото и странно да звучи.
— Нищо не е странно, когато става въпрос за татко и подреждане. По цвят или марка?
— Първо марка, а после цвят. Кой да предположи, че онези две чудовища на „Самсонайт“ от седемдесетте ще се окажат толкова издръжливи?
— Хлебарки и „Самсонайт“. Ето какво ще оцелее след ядрена война.
Вътре беше много по-топло и докато Блей отиваше към работното място на баща си, маратонките му скърцаха по наскоро полирания боров под. Запали лампата и бе посрещнат от цял куп всичко-на-мястото си. Бюрото насреща му не беше луксозно или нещо такова, просто добра мебел с черни крака и меденокафяв плот. Върху него имаше телефон, старовремски компютър и ролка тиксо. Столът беше черен, кожен и мек, а компютърът беше „Мак“.
По-добре да не казва на Ви, мина му през ума, докато затваряше вратата зад себе си.
Имаше редица прозорци с тежки завеси, които бяха пуснати, доказателство, че баща му все още не беше отишъл на работа в консултантската практика, която беше започнал. Работата през интернет беше същински божи дар за вампирите, които искаха да си изкарват прехраната в човешкия свят, особено с професии като счетоводител.
Разнесе се изщракване, когато майка му затвори в кухнята или дневната, или където беше вдигнала телефона. А после от другата страна на линията долетя само пращене.