— Ало…? — повтори той.
Гласът на Куин беше толкова дрезгав, че едва го чу.
— Здрасти.
Дълго мълчание. Нищо чудно. Обикновено Блей беше онзи, който настояваше да говорят, когато преживяваха труден момент, най-вече защото не можеше да понесе между тях да има дистанция, а на Куин открай време му беше трудно да говори за „чувства“. Неизбежно Куин отстъпваше и двамата разговаряха за каквото и да ставаше като големи хора, а после Куин искаше да го правят в продължение на часове, сякаш да компенсира за слабостите си в междуличностното общуване.
Беше добър подход. Обикновено действаше.
Но не и тази вечер. Блей нямаше намерение да играе тази игра.
— Е, съжалявам — каза Куин.
— За какво? — Последвалата пауза, издаваше, че Куин си мисли „знаеш за какво“. — И, да, ще те накарам да го изречеш на глас.
— Съжалявам за онова, което излезе от устата ми, когато бях ядосан. За Лирика и Рамп и теб. Наистина съжалявам… чувствам се отвратително. Толкова бях бесен, че не мислех както трябва.
— Вярвам ти. — Блей прокара връхчетата на пръстите си по сметачната машина с цифрите в средата и символите от двете им страни. — Беше наистина разстроен.
— Не можех да повярвам, че Лейла ги е изложила на риск по този начин. Направо откачих.
Това беше моментът, в който Блей трябваше да се съгласи, да потвърди, че, да, всеки би се ядосал. Че би било трудно да е иначе.
— Тя наистина е изложила живота им на опасност, така е.
— Искам да кажа, можеш ли да си представиш живота без тях двамата?
Всъщност, да. Цял ден това правя.
Буца заседна в гърлото на Блей и той се прокашля, за да я преглътне.
— Не, не мога.
— Те са най-важното в живота ми. Те двамата и ти.
— Знам.
Куин изпусна дъх с облекчение.
— Толкова се радвам, че разбираш.
— Така е.
— Винаги си ме разбирал. Винаги.
— Така е.
Ново мълчание. А после Куин попита:
— Кога ще се прибереш? Трябва да те видя.
Блей затвори очи при звука на изкусителния му тон. Знаеше точно какви мисли минават през главата на Куин. Кризата е избегната, време за секс… и това съвсем не беше неприятна перспектива. Но разбира се, Куин беше ходещ оргазъм, доминираща, неудържима природна стихия, когато ставаше дума за хоризонтална гимнастика, способен да накара един мъж да се чувства като най-желаното нещо на света.
— Блей? Чакай, майка ти добре ли е? Как е глезенът й?
— По-добре. Куцука напред-назад. Според доктор Джейн до една-две нощи ще може да й свалят гипсовия ботуш. Зараства много добре след падането.
— Това е страхотно. Кажи й, че се радвам, че се оправя.
— Ще й кажа.
— Е… кога се прибираш?
— Няма да се прибера.
Дълго мълчание.
— Защо?
Блей прокара пръсти по числата на сметачната машина — първо от нула до девет, а после в обратен ред, макар и не достатъчно силно, за да я задейства.
— Блей, наистина съжалявам. Чувствам се ужасно. Никога не съм искал да те нараня.
— Вярвам ти.
— Не бях на себе си.
— И това е проблемът.
— Виж, не мога да повярвам, че извадих пистолет и натиснах спусъка. Повдига ми се всеки път като си спомня. Ала вече се успокоих, а Лейла се махна от къщата. Това бе първото, за което попитах, когато дойдох на себе си. Нея я няма, а малките са в безопасност, така че вече съм добре.
— Чакай малко, от какво си дошъл на себе си? Да не си пострадал, след като си тръгнах?
— Аз, ъъъ… това е дълга история. Върни се у дома и ще ти я разкажа на живо.
— Отнеха ли родителските права на Лейла?
— Още не. Но ще го направят. Рот ще се съгласи с мен. Та нали и той е баща.
В гърлото на Блей отново заседна буца, макар и не толкова голяма, колкото преди. Не беше нужно да се прокашля.
— Лейла би трябвало да може редовно да вижда децата си. Те се нуждаят от майка си и независимо дали ти харесва, или не, тя трябва да бъде част от живота им.
— Какво искаш да кажеш, че двамата с Кор ще ги водят в шибания „Макдоналдс“ за пържени картофки и кока-кола?
— Няма да споря с теб. Не ме засяга, забрави ли?
— Блей. — Ето че беше ред на раздразнението. — Какво още искаш да кажа?
— Нищо. Няма нищо…
— Вече дойдох на себе си. Знам, че не биваше да ти крещя така и…
— Престани. — Блей извади пакета с цигари, но после отново го прибра в джоба на ризата си. Нямаше да запали в къщата. — Това, че си се успокоил, е хубаво, може би ще ти помогне да бъдеш по-рационален, когато става дума за Лейла. Но работата с там, че когато са ядосани, хората казват истината. Можеш да се извиняваш колкото си искаш, задето си се ядосал и си ми крещял, и всичко останало. Онова, което никога няма да можеш да си вземеш назад, е фактът, че в онзи миг, в онази частица от секундата, когато не беше в състояние да замажеш или да се опитваш да си мил, ти изрече на всеослушание онова, което наистина мислиш. Че не съм родител на малките.