— Върви на срещата си. Затова беше съобщението, нали?
— Грубо е да четеш чуждите мисли — измърмори той.
— Не съм в ума ти. Изражението ти достатъчно ясно издава, че искаш да си вървиш и се чувстваш като пленник тук с мен. Не се нуждая от бавачка. Никъде няма да отида. Малките ми са под покрива на краля и знам, че ако не играя по правилата, никога вече няма да ги видя. Ако си мислиш, че ще рискувам да го разсърдя по какъвто и да било начин, значи, си си изгубил проклетия ум.
Докато отново се обръщаше към прозореца, си даваше сметка, че ругае, и изобщо не я беше грижа. Притесняваше се за Лирика и Рамп и караше без сън и без храна.
— Ще изпратя някой друг. — Разнесе се звук, сякаш Вишъс пишеше есемес. — Може би Ласитър.
— Бих предпочела да остана сама. — Лейла отново се обърна. — Започва да ми омръзва да плача пред публика.
Вишъс отпусна ръка. Дали защото беше изпратил съобщението, или защото беше съгласен с нея, Лейла нямаше представа… и не я беше грижа.
Приучена безпомощност, помисли си тя. Нали така се наричаше? Чувала бе Мариса и Мери да използват този термин, когато говореха за това как умът на жертвите на домашно насилие сякаш се сковава напълно.
Макар че в нейния случай тя не беше жертва на насилие. Беше си заслужила да се озове в подобно положение напълно извън контрола й.
Отново зарея поглед в нощта навън, намествайки се така, че да вижда през плъзгащата се врата. От другата й страна имаше веранда и на светлината на охранителните лампи тя гледаше тънката покривка от лед и сняг и проследяваше дирите на замръзналите кафяви листа, които танцуваха във въздуха. През деня, когато не спеше в мазето, беше пуснала местните обедни новини. Очевидно подранила снежна буря наближаваше Колдуел и действително тя чуваше боботенето на камионите със сол в далечината.
Може би човешките деца щяха да ги пуснат от училище, когато бурята дойдеше, и тази мисъл я накара да погледне къщите от другата страна на оградата. Не можеше да види кой знае колко, само светлината на лампи на вторите им етажи, и си представи най-различни деца, сгушени в леглата си, докато родителите им гледаха телевизия, преди също да си легнат.
Как само им завиждаше.
И в тази връзка, господи, надяваше се Ви да си тръгне. Щеше да откачи, затворена тук, в неговото мрачно присъствие, макар че при мисълта да бъде сменен от Ласитър, направо й идваше да се самоубие.
— Добре — измърмори Вишъс. — Ще се върна, когато науча нещо.
— Моля те, не изпращай ангела.
— Няма. Това би направило наказанието ти непоносимо жестоко.
Лейла изпусна дъха, който беше задържала.
— Благодаря ти.
Братът се поколеба.
— Лейла, слушай…
— С риск да вбеся и теб, нищо, което можеш да ми кажеш, не би могло да направи положението ми нито по-добро, нито по-лошо. Ето как знаеш, че си в ада, между другото. Виждаш единствено болка и никаква надежда.
Тропотът на тежките ботуши на Ви по плочките отекна в притихналата кухничка и по някаква причина Лейла си помисли за слабостта на Тормент към филмите за Годзила. Едва преди две-три вечери беше слязла, за да се разтъпче, и го беше заварила да разпуска на дивана в билярдната с Есен, заспала върху тялото му, а върху големия телевизор над огнището вървеше „Годзила против Мотра“.
Тогава си беше мислила, че нещата са сложни. А сега? Щеше й се да може да се върне към онези безметежни нощи, когато единственото, което й тежеше, бяха чувството за вина и самообвиненията.
Когато Ви спря пред нея, раменете й се напрегнаха така, че усети болка в основата на черепа.
— Да — сопна се. — Ще задействам охранителната система, след като си тръгнеш. И знам как да работя с дистанционните. Показа ми го по-рано, макар че, уверявам те, в момента не ме е грижа дори за „Игра на тронове“.
Не беше в неин стил да е заядлива, но след всичко случило се беше толкова далече от онази, която беше обикновено.
— Кор избяга. Снощи.
Лейла потръпна толкова рязко, че едва не падна от стола. А после, преди да е успяла да го попита, братът продължи:
— Никой не беше убит. Но той заключи Куин в Гробницата, където го държахме. И не взе ключа със себе си.
Сърцето на Лейла задумка, но преди да успее да каже каквото и да било или дори да събере мислите си, Вишъс повдигна вежди.
— Все още ли се чувстваш в безопасност сама?
Лейла впи нетрепващ поглед в него.
— Наистина ли се притесняваш за мен?
— Все още си член на семейството.
— Аха. Как ли пък не. — Скръсти ръце на гърдите си. — Няма да дойде да ме търси, ако за това се притесняваш. Приключи с мен. Буквално няма нищо, което би го накарало да се доближи до мен. Което, каква ирония, е общото между него и Куин.