Опитът за преврат се беше провалил.
Въпреки че бяха успели да прострелят Рот в гърлото, кралят не само беше оцелял, но и се беше сдобил с още по-голяма власт… и това бе поставило шайката копелета в крайно лошо положение.
А после приоритетите се бяха променили, поне за Кор.
След като Избраницата Лейла беше влязла в живота на лидера им, всичко друго като че ли бе престанало да има значение за него, но и за останалите това беше нещо хубаво. В природата на Кор открай време имаше жестокост, която вдъхваше страх и по този начин и респект. Но след онази жена острите ръбове на Кор бяха загладени така, че бе станало много по-лесно да си имаш работа с него. Поради което копелетата бяха станали много по-продуктивни, тъй като вече не им се налагаше непрекъснато да следят в какво настроение е Кор.
А после водачът им беше заловен или убит.
До тази нощ те нямаха представа кое от двете и очевидно никога вече нямаше да го видят. Съдбата им беше свидетел, че се бяха опитали да го намерят, него или тленните му останки, и бе трудно да сложат край на издирването. Ала не разполагаха с никаква информация, а братята продължаха да ги преследват и най-мъдрият избор бе да се върнат там, откъдето бяха дошли.
Изведнъж в съзнанието на Зайфър изникна образът на Троу и той се намръщи.
Уви, бяха изгубили още един от своите редици. Троу, вторият след Кор, бе изритан от групата, когато амбициите му се бяха оказали по-неотстъпчиви от тези на Кор. Несъвместимостта на целите им бе застанала между тях и така мъжът, който изобщо не би трябвало да бъде с тях, си беше тръгнал, ставайки просто бележка под линия в тяхната история. Троу, бивш аристократ, някога обект на подигравки, постъпил на служба при тях като изплащане на дълг, който с течение на времето се бе доказал, си беше тръгнал от редиците им. Навярно вече бе убит от лесъри или други вампири от класата си, с които беше заговорничил.
Никой от тях не го беше грижа за неговата загуба толкова, колкото за загубата на Кор.
Докато гледаше града под тях, Зайфър си помисли, че би им се сторило немислимо, когато за първи път пристигнаха на тези брегове, един ден да си тръгнат от тук без двамината, които бяха партньори във всички отношения, които имаха значение. Имаше обаче една истина, която важеше и за живите, и за мъртвите: съдбата следва своя ход и в девет от десет случая индивидуалният избор, склонностите и предвижданията нямаха никакво значение.
— Целта ни сега е…
Не довърши.
Балтазар изруга.
— Ще намерим друг, приятелю. И ще го направим там, където ни е мястото.
Да, помисли си Зайфър, така и щяха да сторят. В Древната страна имаше замък, който бе тяхна законна собственост, както и догени, които обработваха земите, осигурявайки храна както за тях, така и за продажба в околните села. Суеверните човеци в региона се държаха настрани от тях. Имаше жени, човешки и няколко от собствената им раса, с които да спят. Може би дори щяха да намерят и лесъри…
О, съдби, звучеше толкова ужасно. Стъпка назад, вместо напред.
И все пак не можеха да останат тук. Първото правило на войната, ако искаш да оцелееш, е да не се изправяш срещу враг, който е по-могъщ от теб, а Братството, оглавявано от краля, разполагаше с огромни финансови ресурси и оръжия. Докато все още съществуваше възможността да детронират Рот по законов път, беше различно. Ала сега, когато шайката се състоеше от четирима воини, без безспорен лидер, нито пък план за действие?
Не. Положението не беше добро.
— Утре тогава — каза Балтазар. — Утре отпътуваме.
— Да.
На Зайфър наистина му се искаше да отнасяха тялото на Кор със себе си.
— Ще го потърсим за последен път — обяви той във вятъра. — Тази, последната ни нощ тук, ще се опитаме да открием нашия лидер.
Щяха да направят един сетен опих и макар че изходът нямаше да се различава от предишните, това щеше да им помогне да се примирят с мисълта, че са изоставили мъртвия си събрат.
— Да вървим тогава — заяви Балтазар и един по един те се дематериализираха в студения мрак.
В мига, в който Вишъс си тръгна от къщата, Лейла си пое дълбоко дъх, ала това изобщо не й помогна.
Остана там, където беше, до масата в кухнята, заслушана в нищото, а после стана и обиколи първия етаж, влизайки и излизайки от уютните стаи. На заден план в ума й се въртеше мисълта, че ранчото бе съвършено малко гнезденце, място, където една сама жена може да се чувства в безопасност.
Щеше ли някога да има възможността да доведе близнаците тук?
Тревогата я задушаваше и тя отиде до плъзгащата се стъклена врата, през която си беше тръгнал Ви. Пристъпи навън, при което хрущящият сняг, покриващ верандата, изскърца под пантофите й, и отново опита да си поеме въздух.