Този път, когато го изпусна, дъхът й се издигна като облаче над главата й. Изжулени от всичкото плачене и бърсане на сълзи, бузите й горяха в студения ясен въздух и тя вдигна очи към небето. Плътни облаци закриваха блещукащите звезди, а моравата беше застлана с пресен сняг, което издаваше, че през деня беше валяло.
Лейла обви ръце около си себе си и…
Всичко спря. Биенето на сърцето й, дишането, дори мислите в объркания й ум: сякаш бушоните й бяха изгорели и тя стана като къщата зад себе си — застинала и празна.
Обърна се на изток и си пое дъх, докато ребрата не я заболяха от усилието, ала не се опитваше да улови никаква миризма. Опитваше се да задържи дробовете си неподвижни, а ако можеше да накара сърцето и органите си да застинат в тялото й, би го направила.
Ехото на собствената й кръв беше толкова слабо, че беше трудно да реши дали е грешка от нейна страна, неправилно изтълкуване на това, което ставаше наистина. Но не… действително долавяше полъх на собствения си живот, източникът му беше някъде на север… всъщност на северозапад.
Сърцето отново задумка в гърдите й.
— Кор…? — прошепна.
Слабият сигнал не идваше от там, където се намираше имението на Братството. Беше прекалено на запад за това. Беше…
Лейла погледна назад към вратата, през която беше излязла. Поколеба се. И тогава си спомни думите на Вишъс.
Без да е сигурна къде отива, тя затвори очи и се дематериализира на неголямо разстояние, приемайки физическите си очертания на една детска площадка, която беше забелязала, докато идваха насам.
Застанала до празните люлки и катерушки, тя отново накара тялото си да застине.
Да… наистина…
Изскърцване на метал зад гърба й я накара да се обърне рязко, ала беше просто вятърът, разклащащ една от люлките, чиито вериги протестираха срещу обезпокояването.
Отново притвори клепачи и се съсредоточи върху целта си, мъчейки се да не избързва.
Докато молекулите й се носеха по въздуха, гласът на Вишъс ечеше в главата й.
Не избираме в кого се влюбваме и да се мъчиш да се разубедиш от чувствата си, е обречено на провал. Не си сгрешила с това, че го обичаш, окей? За тази част никой не може да те вини, защото то е, какво то е, а ти си страдала достатъчно. Освен това, както казах, той не те е наранил, нали така? Така че у него все трябва да има и нещо, което не е зло.
Този път, когато прие очертанията си, сигналът, който следваше, бе по-силен, траекторията й беше съвършено точна. Измина половин километър. А после още по-голямо разстояние — до последните предградия, преди ливадите край тях. След това? Отиде още по-далече, навлизайки в горите, които бележеха началото на парка „Адирондак“.
Последната отсечка надали бе повече от триста метра и когато си възвърна физическото тяло, в лицето й се навираше клон.
Отмести го настрани и се огледа наоколо. Снегът тук беше по-дебел, вятърът — по-слаб, теренът — каменист. Навсякъде имаше сенки… а може би така й се струваше заради неспокойството й.
Близо… толкова близо. Ала къде точно?
Лейла се завъртя бавно в кръг. Наоколо нямаше никой, нито дори горски животни.
Изглеждаше невероятно Кор да е прекарал тук цял ден и да е оцелял… макар че… валял бе сняг, а и се задаваше буря. Може би облачната покривка се бе оказала достатъчна? Не беше риск, който някой би поел, особено ако имаше други, по-безопасни опции, но ако беше изваден от строя по някакъв начин?
Та нали, ако беше мъртъв, тя не би усетила нищо.
Наклонила глава на една страна, Лейла се намръщи, забелязала нещо необичайно в пейзажа.
Имаше нещо… ей там… вляво от един дъб, толкова висок, че трябва да беше на поне сто години. Да, беше някаква купчинка, която изглеждаше не на място в гората.
Лейла повдигна ръба на одеждата си и направи една, а после втора стъпка…
… към каквото и да беше това там.
16
Ресторантът „При Салваторе“ беше прочут не само в Колдуел, но и по цялото Западно крайбрежие, отдавнашно заведение, издържано в стила на времето на „Рат Пак“, с обедите с три мартинита, любовници и издокарани тузари в шикозни костюми. В модерната епоха много неща се бяха променили във външния свят… и почти нищо под покрива на ресторанта. Червено-черните тапети във фоайето все още си бяха на мястото, както и останалата част от декора на „Кръстникът“, с тежкото резбовано дърво и ленените покривки. Масите и барът бяха подредени както някога, а сервитьорите и сервитьорките все още носеха смокинги. В менюто? Само най-добрата автентична италианска храна, западно от Сицилия, рецептите бяха приготвяни точно както трябваше и както винаги бяха приготвяни.