Имало бе няколко осъвременявания, но те до едно бяха във внушителната кухня. Бяха добавени и две предястия, което беше голяма работа… поне докато третото поколение клиентела ги бяха опитали и бяха решили, че, да, наистина си ги бива.
Е, имаше и още нещо, което беше различно.
Седнал зад бюрото в кабинета си, Ай Ем вдигна телефона, като в същото време взе последната поръчка на месо.
— Вини, как си? — каза, накланяйки глава, за да задържи слушалката до ухото си. — Аха… добре. Аз съм добре. Аха, не, ще имам нужда от повече телешко. Аха. Искам другия доставчик. Качеството е…
Един от мениджърите подаде глава през вратата.
— Тя е тук. Добър опит, добро държание. Ще свърши работа.
Ай Ем закри долната част на слушалката с ръка.
— Нека влезе.
Докато той и месарят продължаваха да обсъждат поръчката, мислите на Ай Ем се върнаха към времето, непосредствено след като пое ресторанта. Човеците, с които работеше, смятаха, че е афроамериканец, какъвто той не беше, но като сянка можеше да минава в света на хората като член на тази раса. А това някой тъмнокож да поеме тази традиционно италианска забележителност и повод за гордост беше същински шок за всички, от персонала до клиентите и доставчиците.
Ала третият Салваторе му беше дал благословията си, след като Ай Ем беше приготвил направо невероятно гато ди патате, паста ала Норма и капоната. След което му ги беше поднесъл с най-страхотните каноли, които старият Салваторе някога беше вкусвал. Не че Сал III беше имал някакъв избор. Дълговете му от хазарт към Рив го бяха принудили да се откаже от нещо, което беше обичал, а Рив на свой ред беше прехвърлил бизнеса на Ай Ем като награда за добрата му работа.
Ай Ем бе искал да запази традициите (както и притока на италианска клиентела) и подкрепата на Сал му беше осигурила и двете. Особено когато Ай Ем беше оставил враждебно настроените да си мислят каквото искат и беше спечелил всички от старата гвардия един по един, изкушавайки ги с босилека и фузилите си.
Мястото процъфтяваше, уважението се лееше като река и всичко беше тип-топ. Освен това бе намерил жената на живота си, която по една случайност беше кралицата на с’Хийб. Така че животът му би трябвало да е съвършен.
Ала не беше.
Ситуацията с брат му Трез направо го убиваше. Тежко бе да гледа един достоен мъж, повален на колене от съдбата, душата му беше смазана от загуба, за която Ай Ем дори не беше в състояние да мисли, без да му се прииска да повърне.
— Извинявай, какво? — Ай Ем си заповяда да се съсредоточи. — Да, извинявай, това е окей. Благодаря, мой човек… чакай, ще повториш ли? О, да, мога да го направя. Колко ще ти трябват? Не, няма да ми плащаш. Направиш ли го, ще се засегна. Ще донеса маникотите като подарък за теб и майка ти. Да ви е сладко.
Усмихваше се, докато затваряше телефона. Оказало се бе, че италианците от старата школа много приличат на Сенките: затворени за външни хора, гордеещи се с традициите си, изпълнени с подозрение към онези, които не познават. Ала след като те приемеха веднъж? След като се докажеш и бъдеш допуснат до тях? Бяха лоялни и щедри, почти сякаш не бяха от човешката раса.
Всъщност за него истинските италианци се бяха превърнали в нещо като отделна раса, различна от останалите двукраки плъхове на планетата.
Щеше да направи маникотите за майката на Вини, госпожа Джуфрида, и лично да й ги занесе. А когато пристигнеше поръчката за месо, щеше да има допълнително пържоли или наденица, или особено хубаво парче говеждо без пари. Работата беше там, че той би приготвил маникотите, така или иначе, дори ако нямаше да получи нищо в замяна, защото госпожа Джуфрида беше същинско съкровище, което идваше в първия петък на всеки месец и винаги си поръчваше паста кон ле сарде. А ако си мил с майката на Вини, той беше готов да умре за теб.
Беше отлична договорка…
Изведнъж Ай Ем се вкамени, неподвижен като статуя. И интересно, като се имаше предвид какво стоеше на отворената врата на кабинета, му се струваше уместно да изпробва вариант на вцепенението.
На прага стоеше висока жена вампир, чието тяло с приятни извивки бе облечено в черен спортно-елегантен панталон и черен пуловер с яка по врата. Черната й вълниста коса беше прибрана с шнола, не носеше грим, не че се нуждаеше от каквато и да било помощ от „Мейбелин“. Беше поразително красива със съвършени устни, очи като от някое аниме и бузи, порозовели от студа навън. Или пък защото беше нервна, тъй като идваше на интервю за позицията на сервитьорка.