Ала нищо от външния вид и облеклото й не бе шокиращо само по себе си. Всичко събрано заедно бе това, което спря дъха му.
Ай Ем се изправи бавно, сякаш, ако се движеше по-бързо, главата му щеше да експлодира.
— Селена? — прошепна.
Само че не можеше да бъде истина… нали?
Красивите вежди на жената подскочиха.
— Ъ… не. Името ми е Терез. Приятелите ми ме наричат Трез.
В миг светът се завъртя около оста си и Ай Ем рухна в стола си.
Жената направи крачка навътре, като че се притесняваше дали той няма нужда от първа помощ, но после спря, сякаш не знаеше какво да направи. Добре дошла в клуба.
— Добре ли сте? — попита тя.
С глас, който звучеше абсолютно, напълно, досущ като гласа на мъртвата шелан на брат му.
Вместо да се прибере в имението на Братството за през деня, Трез бе останал в клуба си. Като сянка, слънцето не само не му вредеше, а дори му харесваше… не че днес го беше зърнал и за миг заради снега, който беше валял през целия ден. Беше останал в клуба най-вече защото понякога навалицата вкъщи беше повече, отколкото бездруго прецаканата му глава беше в състояние да понесе, и просто имаше нужда от малко лично пространство.
Едно преимущество? Столът му беше толкова мек, че на практика беше почти като регулируемо болнично легло, без страничните пречки и торбичката за интравенозна система.
Трез се завъртя със стола си към стъклената стена и се загледа в дансинга. Осветлението беше включено и драскотините по боядисаните в черно борови дъски адски го дразнеха. Почистващата компания вършеше страхотна работа, ала беше безсилна да поправи щетите, нанесени от стотици танцуващи пияни крака. Вероятно беше време за шлифоване и полиране. Отново.
Разбира се, това си беше чиста загуба на време и пари, защото подът пак щеше да бъде съсипан и освен това никой не можеше да види излющените петна, когато наоколо проблясваха лазери, а мястото беше тъмно като вътрешността на шапка. Ала за Трез то беше нетърпимо. Знаеше, че несъвършенствата са там, и ги ненавиждаше.
Предполагаше, че поддръжката на пода беше клубният еквивалент на това да косиш моравата пред къщата си. Знаеше, че е като да преследваш движеща се мишена, но поне за десетина минути тревата ти беше като килим.
Погледна часовника си. Седем.
Преди около два часа, някъде около пет, беше взел душ в личната си баня, беше се избръснал и беше сменил онова, което на практика бе работната му униформа — спортно-елегантен панталон и копринена риза. Тази вечер горната му половина беше издържана в сиво, а долната — в бяло, без бельо отдолу.
Отново си погледна часовника. И преброи часовете, откакто за последен път беше слагал нещо в уста. Сякаш знаеше, че това бе единственият му шанс да изрази мнението си по въпроса, стомахът му изръмжа гръмогласно.
Проклетият Ласитър. Покана за вечеря. В „Сал“.
По дяволите.
Последното, което искаше, бе да седи срещу ангела и да слуша тирада за пенисовия символизъм в „Дедпул“. Проблемът? Брат му, Ай Ем, действително приготвяше най-страхотния сос болонезе, а ако Трез не се появеше, изобщо нямаше да се учуди, ако Ласитър цъфнеше тук в клоунски костюм и започнеше да бибипка носа му, докато не го накараше да откачи.
Не че за това щеше да бъде нужно кой знае колко. Но все пак.
Той отново си погледна часовника. Изруга. Взе решение.
Изправи се, увери се, че пистолетът му си е на мястото на кръста му, взе портфейла и телефона си и си облече сакото.
На долния етаж Хекс инвентаризираше алкохола на бара.
— Ще се върна — каза той на шефката на охраната. — Искаш ли да ти донеса нещо за вечеря от ресторанта на брат ми?
Хекс поклати глава, докато вдигаше каса с „Абсолют“ върху плота, сякаш беше лека като перце. Раменете й бяха почти толкова широки, колкото тези на човешки мъж, а и останалата част на тялото й бе в също толкова добра форма. С късата си коса и оловносивите очи тя бе някой, с когото дори пияниците бързо си даваха сметка, че е най-добре да не се бъзикат, което я правеше съвършена за работата й.
— Не, благодаря ти. Ядох вкъщи. — Тя повдигна вежда. — Не те видях на Първото хранене.
Това бе най-близкото до „защо не се прибра снощи?“ и той наистина го оценяваше. В много отношения Хекс беше като мъж: говореше кратко и по същество и не беше по съчувствието.
Сериозно, тя беше една от малцината, чиято компания търпеше. Напоследък бе започнал да ненавижда съчувствени погледи, дълги, прочувствени въздишки и прегръдки, които се проточваха прекалено. Не че не оценяваше подкрепата, ала работата беше там, че когато си в траур, е трудно да бъдеш край хора, на които им е гадно, защото ти се чувстваш зле. Да вижда болката на братята и техните шелани заради него? Е, това го нараняваше и го караше да се чувства още по-зле и още по-изтощен. И отново, и отново.