— Ще се върна в осем. — Трез почука два пъти с кокалчета по черния гранитен плот. — Мобилният е у мен.
— Разбрано.
Отправи се към изхода, кимвайки на работещите момичета, които тъкмо пристигаха и все още не се бяха преоблекли. Докато минаваше покрай човешките жени, усещаше, че го гледат, желаят го, мислят си за него. Всъщност открай време си падаха по него и имаше време, когато той би се възползвал от възможността. Ала вече не и очевидно въздържанието му само усилваше привлекателността му.
Не беше разказал за Селена на никого в работата. Единствено Хекс знаеше, а тя не би казала нищичко никому.
Добрата новина? След като беше отказал на няколко от проститутките, се беше разчуло и те бяха престанали да го свалят. И слава богу; повдигаше му се от жени, както човешки, така и вампири. Само при мисълта която и да било от тях да го докосне или дори да помисли сексуално за него, стомахът му се обръщаше.
Въздухът навън беше тежък и студен — предвестник на задаващата се буря — и той трябваше да си поеме дъх на няколко пъти, за да преглътне жлъчката, надигаща се в гърлото му.
Оставяйки настрани желанието да повърне, Трез беше напълно щастлив да изживее остатъка от нощите си сам. Не можеше да си представи дори за миг реалност, в която някоя друга жена щеше да влезе в живота му и да остави какъвто и да било отпечатък върху него…
Гласът на Селена изникна от нищото и изпълни главата му. Можеш ли да ми обещаеш това, Трез? Че ще допуснеш хубавите мигове от живота до себе си дори когато мен няма да ме има?
Трез прокара ръка през лицето си.
— Обич моя. Обич моя… това е нещо, за което двамата с теб никога няма да се наложи да се тревожим.
Стегна се и погледна към беемвето си. Дали да не отидеше с колата? Така щеше да съкрати вечерята с поне двайсет минути, защото просто „трябваше“ да се върне навреме за отварянето на клуба.
В крайна сметка обаче се дематериализира, приемайки очертанията си в ъгъла на предния паркинг на „Сал“. Малкото сняг, паднал досега, беше изринат и белият ръб по периферията на паважа приличаше на покрития с шприцована глазура ръб на торта. Немалък брой коли бяха паркирани възможно най-близо до сградата, където струеше светлина както от уличните лампи, така и от ресторанта.
Приближи се до сенника над главния вход, отърси снега от мокасините си върху пътеката и пое по червения килим, отвеждащ до трите стъпала пред вратата.
Колко жалко, че щеше да му се наложи да се занимава с Ласитър, помисли си, докато влизаше. В противен случай може би дори би успял да се наслади поне малко на храната.
— Здравейте, господин Латимър.
— Здрасти.
Трез махна с ръка на човешката жена зад катедрата на салонната управителка. Очите й се плъзнаха по него и усмивката й красноречиво говореше, че страшно би искала да прекара нощта с него. Но разбира се, тя запази дистанция.
Репутацията му, че не иска да си има никакво вземане-даване с жени, го беше изпреварила. Благодаря ти, Ай Ем.
Мина през частта с хладилните витрини, пълни с предястия и сувенирни чашки за шотове и декоративни лъжици (защото, да, хората пътуваха дотук само за да посетят „При Салваторе“), и влезе в бара.
— Как я карате, господин Латимър.
Барманът беше двайсетина годишен тип, който беше толкова секси, че би могъл да бъде модел за реклама на одеколон на „Гучи“ или „Армани“: тъмна коса, силна брадичка, яркосини очи, широки рамене, дрън, дрън, дрън. В почивните си нощи идваше в „сЕнКи“, където беше особено популярен сред жените от своята раса… и беше очевидно, че наистина харесва статуса си на Секси Тип в Клубната Сцена на Колдуел.
Нека му се радва, докато може.
— Здрасти, Джио.
Аха, защото тип като него определено не можеше да използва истинското си име, което беше Джордж.
— Обичайното? — попита Джио. — Ще останеш ли за вечеря?
— „Да“ за вечерята и „не“ за пиенето. Но благодаря.
— Шефът е в кабинета си.
— Ясно.
Трез бутна тапицираната летяща врата до огледалните лавици с бутилки и влезе в обляната с ярка светлина кухня, пълна с плотове от неръждаема стомана и професионални уреди, искрящи от редовното почистване. Плодът беше застлан с плочки, с цвета на теракотените покриви в Сиена, готвачи с традиционни бели шапки бяха наведени над тенджери и купи, и дъски за рязане. До един бяха мъже и до един бяха италианци, макар че Ай Ем се надяваше да промени първото с течение на времето… но не и второто.