Мили боже, уханието беше толкова апетитно… лук, босилек, риган, домати и наденици, които се задушаваха по котлоните.
По дяволите, ненавиждаше Ласитър да е прав за каквото и да било. Само дето, мамка му, наистина умираше от глад.
Кабинетът на Ай Ем беше в самото дъно и докато завиваше зад ъгъла, Трез не обърна никакво внимание на факта, че на прага стоеше жена вампир. Трез редовно наемаше членове на расата, особено през зимните месеци, когато в тази част на щата се стъмваше в четири следобед. И, да, смътно си даде сметка, че миризмата й беше необикновена и приятна, но това не беше нищо по-различно, отколкото ако минеше покрай букет цветя.
Всичко започна да се променя, когато се приближи зад нея и погледна над главата й към брат си.
Ай Ем седеше на бюрото си с увиснала челюст, мургавото му лице бе пребледняло, очите му приличаха на сателитни чинии.
— Добре ли си? — попита Трез. — Какво…
Ай Ем заклати глава, ръцете му се вдигнаха като на забавен каданс, докато се изправяше на крака. А после всичко това беше забравено, заедно с всеки миг от минало, настояще и бъдеще, когато жената се обърна.
Трез залитна назад, препъвайки се, докато не се блъсна в стената… а после вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар. През кръстосаните му китки погледът му се плъзна по очите, устните, носа… косата… шията и раменете… тялото…
Селена…
Това беше последното, което си спомняше.
17
По-късно, дълго след като бавачката му си беше отишла, Кор се свлече изтощен върху студената корава земя пред колибата. Не му беше останал въздух в дробовете, за да крещи, нито енергия, за да се бори с веригата, която го държеше като пленник, нито желание да беснее, задето го бяха изоставили.
Вцепенено примирение се разля в гърдите му, носейки със себе си хлад. Не… това беше вятърът. При липсата на физическо усилие, вледеняващият декемврийски вятър изцеждаше топлината от тялото му и той разбра, че ако не намери подслон, е обречен.
Вдигна мръсната наметка от земята и я уви около себе си, позволявайки на тялото си да потрепери за миг. След това се изправи и като се протегна колкото му позволяваше веригата, погледна зад ъгъла на колибата. Вратата беше отворена и му се стори, че усеща топлината, струяща отвътре. Ала това беше илюзия, плод на спомен, а не на реалност, защото огънят отдавна беше угаснал.
Очите му потърсиха хоризонта. Между дънери и пухкави борови клони видя, че скоро ще съмне, зората вече се задаваше от изток, за да прогони мрака. Слънцето не обещаваше почти никаква топлина, но не носеше и никаква заплаха. Като претранс, той нямаше защо да се тревожи, че ще бъде изпепелен от лъчите му. Гладът и жаждата обаче бяха нещо, за което трябваше да се погрижи, ако искаше да оцелее. Без грам подкожна мазнина и с пресъхнало гърло, нямаше да издържи дълго, особено през зимата.
Направи един последен опит да свали кожения нашийник, но бързо се отказа. Беше се мъчил да го направи толкова пъти, че беше раздрал шията си до кръв и всеки допир беше прекалено болезнен.
Никой от селото нямаше да му помогне. Никой не го беше правил преди…
Промъкваща се сянка към малиновите храсти пред него отвлече вниманието му от задаващия се изгрев.
Каквото и да бе помръднало, замръзна в мига, в който той се обърна към него. А после от другата страна се появи втора сянка.
Вълци.
Прескъпа Скрайб Върджин… вълците го бяха надушили.
С разтуптяно сърце, Кор се огледа панически наоколо. Очаквал бе да дойдат и те вероятно го обкръжаваха сега, когато най-сетне беше притихнал. Той напразно потърси някакво оръжие, нещо, с което да се защити…
Камъкът, привлякъл вниманието му, беше в обсега му, ако опънеше веригата си докрай, ала тежеше повече, отколкото можеше да вдигне с лекота. Пъхтейки, напрягайки се, използвайки последните капчици от силата си, той го повдигна от земята…
Ниско ръмжене долетя откъм храсталаците и на Кор му се стори, че вълците си играят с него, предупреждават го, че са тук, та да побегне и те да се позабавляват, преди да закусят с него.
Обезумял от страх, той отстъпи назад…
Съчка се счупи под тежестта на едно от животните. И още една.
Никакъв шанс да стигне до вратата и да се затвори вътре, не можеше и да се покатери на покрива или…