Обърна се и погледна мръсния прозорец. Докато вълците се приближаваха, а лъхтящата им агресия ставаше все по-шумна, Кор стисна зъби и вдигна тежкия камък над главата си. С прилив на сила, каквато не знаеше, че притежава, го метна срещу прозореца.
Стъклото се пръсна и той се дръпна назад, вдигайки ръка, за да се предпази от парченцата. Нямаше повече време за мислене. Възпламенени от трясъка, дебнещите го хищници се хвърлиха в атака — море от жълти очи, остри зъби и силни тела.
Кор скочи толкова високо, колкото можа, сграбчи долната част на рамката и се изтегли в колибата. И в мига, в който се строполи на купчинка на около крачка от сламеника си, вълците се блъснаха във външната стена с тътен и дращене, хищни пасти изчаткаха в отвора, през който беше избягал, сега ръмжащи от безсилен гняв.
Вратата все още зееше широко отворена.
Кор се надигна на колене и запълзя по голия под, разпръсквайки мръсни купи и прибори…
Веригата му се обтегна до краен предел, преди да беше стигнал целта си, и го дръпна рязко назад; краката му се опитаха да продължат напред, дори когато горната половина на тялото му се закова на място. И именно тогава водачът на глутницата се появи на прага. Беше с размерите на малък кон, зъбите в оголената му паст бяха като кръстосани ками, лигите му образуваха локвичка в краката му и в сравнение с него останалите вълци приличаха на кутрета.
Усмихваше се. Вълкът му се усмихваше.
Кор хвърли поглед към вратата, отворена навътре в колибата.
А после реагира мълниеносно, без дори да си даде сметка, че е взел решение да действа. Хвърли се по корем, подпирайки кървящите си длани в пода и замахна с крака, описвайки кръг… и улучвайки вратата на косъм.
Тя се затвори с трясък и грубото резе се хлопна в същия миг, в който огромният вълк се хвърли напред.
Животното се блъсна в дървените летви толкова силно, че те издрънчаха в грубите железни пречки, които ги задържаха на място. Но устояха. Понесоха удара.
Треперещ от ужас, Кор се сгуши, притискайки колене до гърдите си. Запуши уши с кървящите си ръце и заплака, а воят на вълците отекваше силно в главата му…
И именно тогава се появи призракът.
Дойде при него в колибата, пристъпвайки през солидната стена така, сякаш беше от въздух.
Кор примига през сълзи и впери поглед в белите одежди и дългата руса коса… и лицето, красиво като сън.
Безмълвно, реейки се във въздуха, призракът се изправи пред него, ала той не се боеше. Нима бе възможно нещо толкова прелестно да го нарани?
И в този миг си даде сметка, че вълците си бяха отишли. Сякаш тя ги беше отпратила.
„В безопасност съм — помисли си. — С нея и само с нея съм в безопасност…“
И шибаният „Оскар“ отива при…?
След като прие физическите си очертания в гората на известно разстояние от Лейла, Вишъс едва се сдържа да не запали цигара. Движеше се срещу вятъра, докато я следваше, а тя беше толкова погълната от това, което правеше, че едва ли би забелязала пламъчето на запалката му или крайчеца на цигарата му, но все пак.
Бяха стигнали толкова далече… и толкова малко ги делеше от това да сложат край.
Лейла беше на около трийсетина метра от него, белите й одежди се открояваха в гората като сигнален огън. И я виж ти, нещо беше привлякло вниманието й и тя отиваше бавно към него, навела глава надолу, сякаш беше съсредоточена върху земята.
Вишъс се усмихна на себе си. Най-старият трик на света. Вземаш онзи, от когото ти трябва нещо, разчовъркваш емоциите му, натискаш няколко лоста тук-там… и откриваш копелето, което търсиш, защото въпросната жена те отвежда право при него. Кор избягва и изчезва. Кръвта на Лейла е във вените му. Тя се чувства виновна, сама и уплашена, отритната жертва на обстоятелствата. Работата на Ви? Да я изслуша уж съчувствено, да й предложи привидно искрено разбиране и да й подскаже какво да направи, така че, когато излезе на терасата и долови ехото от себе си по вятъра, да последва импулса да отиде и да помогне на мъжа, когото обича.
Дали беше знаел със сигурност, че ще излезе в снега навън и ще подуши въздуха? Не, но можеше да се очаква, като се имаше предвид, че очевидно се беше задушавала в онази кухня. Беше ли й дал телефона си с надеждата да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си, където и да отидеше, та той да може да проследи GPS-a му на другия си телефон? Аха. Беше ли разочарован, че го беше оставила в къщата? Аха. Можеше ли да компенсира това като брат, чиято жена не можеше да му даде от кръвта си, поради което беше пил от вената на Лейла, преди тя да забременее, и следователно бе в състояние да я проследи, ако се съсредоточи? Аха. Проследи ли я дотук? Аха.