И много скоро щеше да бъде принуден да заплати цената за предателството си.
Иронията във всичко това бе, че междувременно в съдбата му се беше намесила друга сила, отклонявайки фокуса и амбициите му далече, далече от трона. Не че братята знаеха нещо за това… или пък би ги било грижа. Освен че споделяха една и съща жажда за война, между него и братята имаше още нещо общо — прошката беше за слабите, помилването — акт на малодушие, милостта подхождаше на жените, не на воините.
Дори ако разберяха, че вече не таи агресия към Рот, нямаше да му опростят разплатата, която си беше заслужил. А като се имаше предвид всичко станало, той не изпитваше озлобление или гняв за онова, което го очакваше. Такава беше природата на конфликта.
Изпитваше обаче тъга… нещо, което му беше чуждо.
От спомените му изплува образ, който накара дъха му да секне. Образът на висока, стройна жена в белите одежди на свещените Избраници на Скрайб Върджин. Русата й коса се спускаше на вълни над раменете и стигаше до хълбоците й, раздвижвана от лек ветрец; очите й бяха с цвят на нефрит, усмивката й — благословия, която с нищо не беше заслужил.
Избраницата Лейла бе онази, която бе променила всичко за него, превръщайки Братството от негова мишена в нещо търпимо, от врагове в обитатели на земята, с които би могъл да съществува под едно и също небе…
През кратката година и половина, откакто я познаваше, тя беше имала по-голям ефект върху черната му душа от когото и да било преди това, помагайки му да стигне в развитието си като личност много по-далече за много по-кратко време, отколкото беше вярвал, че е възможно.
Дистройър, един от братята, се обади отново:
— Всъщност нямам против Тор да го разкъса на парчета. Заслужил си е това право.
Братът Вишъс изруга.
— Всички сме си го заслужили. Като нищо няма да остане достатъчно от него, та да има за всички.
И именно тук се криеше дилемата, помисли си Кор зад затворените клепачи. Единственият възможен начин да избегне този смъртоносен сценарий бе да разкрие любовта си към една жена, която не беше негова, никога не бе била и никога нямаше да бъде.
Ала той нямаше да пожертва Избраницата Лейла за никого и нищо.
Нито дори за да спаси себе си.
Тор крачеше из боровата гора в планината на Братството и замръзналата земя хрущеше под тежките му обувки, а освежаващ вятър брулеше лицето му. Зад него загубите му го следваха плътно като собствената му сянка, мрачна, скръбна редица, осезаема като вериги.
От усещането, че е преследван от мъртвите, мислите му се насочиха към всички онези паранормални телевизионни предавания, които се мъчеха да открият дали съществуват призраци, или не. Пълни глупости. Човешката истерия около предполагаеми мъгляви създания, които се реят над стълбища и карат стари къщи да скърцат под безтелесни стъпки, беше толкова типична за този нарцистичен, непрекъснато създаващ драми по-нисш животински вид. Още нещо, което Тор мразеше у тях.
И както обикновено, напълно грешаха.
Мъртвите ни преследват абсолютно, прокарват студените пръсти на спомена за себе си по тила ни, докато накрая не сме сигурни дали ни идва да крещим от това колко много ни липсват… или защото искаме да ни оставят на мира.
Те се прокрадват в нощите ни и дебнат в дните ни, оставяйки същинско минно поле от скръб след себе си.
Те са първата и последната ни мисъл, филтърът, който се опитваме да отблъснем настрани, невидимата бариера между нас и всички други.
Понякога те са повече част от нас, отколкото хората в живота ни, които сме в състояние да докоснем и прегърнем.
Така че, да, никой нямаше нужда от някакво тъпо предаване, за да докаже вече известното. Макар Тор да беше намерил любовта с друга жена, първата му шелан, Уелси, и нероденият син, който бе носила в утробата си, когато бе убита от Обществото на лесърите, никога не бяха по-далече от него, отколкото собствената му кожа.
А сега в дома на Братството имаше втора смърт.
Възлюбената на Трез, Селена, беше преминала в Небитието, отнесена от болест, за която нямаше лек, облекчение и познание.
Оттогава Тор почти не бе в състояние да спи.
Съсредоточавайки се отново върху вечнозелените дървета наоколо, той се наведе и отмести клона, изпречил се на пътя му, след което заобиколи един паднал дънер. Би могъл да се дематериализира, ала умът му се блъскаше толкова яростно в затвора на черепа му, че се съмняваше дали би успял да се съсредоточи достатъчно, за да го направи.