Не, дори не беше сигурен, че Кор е все още жив. Така както не беше сигурен, че Лейла ще отиде при него, ако го усети. Но някои залози си струваше да бъдат направени.
И този очевидно щеше да се окаже печеливш.
Пред него Лейла спря. И бавно се отпусна колене.
Бинго.
Дематериализира се по-близо, използвайки дънера на един дъб за прикритие. Без да откъсва поглед от Избраницата, бръкна под коженото си яке и стисна дръжката на пистолета си.
Тя се привеждаше напред към нещо, което приличаше на обикновена снежна пряспа… и зад дървото Ви стори същото… не че това му помогна да види по-добре…
Не беше пряспа. Ни най-малко. Движеше се.
Я виж ти! Под студената завивка на снега лежеше полумъртъв гол мъж, заобиколен от преспите, които вятърът беше навял около него.
Ви се намръщи и вдигна преценяващ поглед към небето. Как, по дяволите, Кор беше успял да преживее деня? От друга страна, нима гъстите облаци се различаваха особено от кадифените завеси на прозорец? Всеки вампир, който беше с ума си, би потърсил четири стени и покрив, където да се скрие през деня, но ако вече си близо до смъртта, несъмнено просто оставаш да си лежиш там, където си, молейки се на някого, който и да било, да извадиш късмет.
А на Кор късметът очевидно се беше усмихнал.
Сега обаче му беше изневерил, помисли си Вишъс, докато се дематериализираше още по-близо, готов да изскочи и да поеме контрол над ситуацията.
И тогава видя лицето на Кор.
Сиво. Беше сиво. Ала очите му бяха отворени и той се взираше в Лейла така, сякаш беше видение… чудо, изпратено му от Небитието.
Плачеше. Сълзи се стичаха по прежълтялата му кожа и когато посегна да я докосне, от голата му ръка се посипа сняг.
Лейла улови дланта му и я поднесе към сърцето си.
— Жив си… — каза задавено.
Кор се опита да проговори, но от устните му излезе само прегракнал стон.
И това като че ли я мобилизира.
— Трябва да те спася…
— Не! — изрече той рязко. — Остави ме. Върви…
— Ще умреш тук.
— Нека умра. — Лейла се опита да каже нещо, ала Кор не й позволи, гласът му бе изтънял и слаб. — Ала сега съм щастлив… ще отнеса спомена за теб със себе си… в Дънд…
Лейла прегърна покритото му със сняг тяло и зарида.
— Не, можем да те спасим, аз мога да те спася…
Все тая, помисли си Ви. Време бе да си свърши работата.
Това, което се разиграваше пред очите му, бяха емоционални глупости, които не засягаха истинския проблем, който не се беше променил само защото двамата се вживяваха в ролите на Кейт и Лео след потъването на „Титаник“.
Човече, добре, че той беше тук, за да се погрижи за това, защото всеки друг от братята като нищо можеше да бъде разколебан от тази сцена. Той обаче беше по-корав и не, не че беше ядосан на Лейла или искаше да й отмъсти, нито дори изпитваше особена враждебност спрямо Кор.
По дяволите, в настоящото състояние на копелето то би било като да си губи времето, мразейки блок сух лед.
Не, беше тук просто за да оправи издънката на Куин в Гробницата, където незнайно как Кор го беше надвил и го беше заключил вътре. Щеше да изпрати Лейла обратно в ранчото, след което щеше да застреля Кор като куче, тук и сега.
Защото, честно, достатъчно с тези простотии. Един куршум в мозъка и тази загуба на енергия за Братството щеше да свърши. Е, да, можеха да го подложат на мъчения, ако с помощта на някое чудо успееха да го върнат към живот. Ала шайката копелета не бяха идиоти. Разполагали бяха с трийсет дни, за да се окопитят, преместят и дистанцират от изчезналия си лидер. Кор вече не разполагаше с информация, която би могла да им бъде от полза, а що се отнасяше до правото на Тор да го убие? Братът и така вече бе на самия ръб на лудостта. Да убие Кор, щеше да го тласне още по-близо до лудостта, не да му помогне да се измъкне от там, където беше затънал.
Освен това войната наближаваше критична точка. Обществото на лесърите беше на път да рухне. Но Омега все още беше тук, докато някой не го изместеше с груба сила, и това беше работа на Бъч, поне според пророчеството. След всички тези години на битки краят наближаваше и Братството трябваше да се върне към основната си функция, която беше унищожаването на истинския враг на расата. Вместо да си губят времето с някакви второстепенни самозванци, които и така вече бяха кастрирани.