Кор затвори тъжно очи.
— Толкова съжалявам, обич моя. Задето изобщо те въвлякох в това.
Само две жени в живота му бяха имали някакво значение: майка му, която го беше изоставяла отново и отново… и неговата Избраница, която бе наранил по толкова много начини.
— Вишъс, моля те — умоляваше Лейла. — Каза ми, че той не е зъл. Каза…
— Излъгах — измърмори братът. — Чисто и просто излъгах. Така че си върви. Сега.
19
Когато дойде в съзнание, Трез видя над себе си плосък таван, боядисан в бяло. Я чакай, не бяха ли всички тавани плоски по дефиниция? Не, вероятно не, помисли си. Не и онези с фигури, които бяха на мода през седемдесетте, онези, които приличаха на бяла глазура. Да не забравяме и пещерните тавани, които бяха доста… грапави. В театрите пък често имаше издигащи се стъпала заради акустиката…
Задръж малко, какъв беше въпросът?
Трез примига и си даде сметка за туптяща болка в основата на черепа си…
Лицето на брат му, познато като неговото собствено, изникна пред очите му, слагайки край на таванските му чудения.
— Как се чувстваш? — попита Ай Ем.
— Какво стана? Защо съм… — Трез понечи да стане, но бързо се отказа, когато пулсиращата болка в тила му се усили. — Мамка му, ама че боли.
Да не забравяме и мястото, където пистолетът му се беше впил в долната част на гръбнака му. Определено трябваше да започне да носи проклетото нещо в кобур под мишницата. От друга страна, кога за последен път му се беше случвало да се гътне като викторианска девица?
— Добре ли си? — настояваше за отговор Ай Ем.
— Не, не съм добре, мамка му. — Е, поне знаеше, че с частта от мозъка му, отговаряща за ругатните, всичко беше наред. — Не знам какво ми стана. Свих зад ъгъла и…
Спомнил си за жената на прага, той се надигна рязко и завъртя глава настрани… и ето я и нея, облегната на стената в коридора, обвила ръце около тялото си с напрегнато лице.
Лицето на Селена.
— Остави ни — нареди Трез дрезгаво.
Тя се поклони леко.
— Да, разбира се, аз…
— Не ти. Той.
Лицето на Ай Ем изникна пред неговото.
— Слушай, трябва да…
— Излез от тук! — изплющя гласът на Трез и жената потръпна, което вероятно беше единственото, което бе в състояние да го охлади поне мъничко. — Просто… остави ме да поговоря с нея.
Жената — неговата Селена — вдигна ръце с отворени длани.
— Наистина трябва да си вървя. И така вече се чувствам достатъчно неловко.
Трез затвори очи и се олюля. Гласът й. Този глас. Същият, който го преследваше, денем и нощем, същият тембър и интонация, леката дрезгавост…
— Ще припадне ли отново? — попита тя.
— Не — измърмори Ай Ем. — Освен, разбира се, ако не го фрасна с някой тиган. Което точно в този момент ми се струва доста привлекателна идея.
Трез отново отвори очи, обзет внезапно от параноя.
— Това сън ли е? Сънувам ли?
Жената местеше поглед между двамата, сякаш се молеше Ай Ем да има куража да отговори на този въпрос.
— Просто искам да поговоря с теб — каза й Трез.
— Изчакай ни в кухнята за секунда — помоли я Ай Ем. И преди Трез да успее да възрази, добави: — Ще говори с теб, но само ако тя иска. Няма да я принудя и каквото и да реши, първо ще ме изслушаш.
С един последен поглед към Трез, жената кимна и се отдалечи.
— Коя е тя? — попита Трез пресекливо. — Откъде дойде?
— Не е Селена. — Ай Ем се изправи и закрачи напред-назад. Което означаваше три малки стъпки в едната посока, остър завой и две стъпки обратно към Трез. — Не е твоята жена.
— Това е Селена…
— Не и според автобиографията й. — Ай Ем влезе в офиса си, приведе се през бюрото и взе лист хартия. — Името й е Терез и наскоро се е преместила в Колдуел. Търси си работа като сервитьорка, докато пусне корени тук.
Трез се взираше в листа, който брат му държеше пред него, чудейки се дали все още помни как се чете.
— Не разбирам — измърмори. — Изглежда досущ като Селена. А гласът й…
Взе автобиографията и очите му се плъзнаха по листа, отскачайки от буквите, улучвайки само някои от тях. Детройт, Мичиган. Трийсет и четири годишна. Работила бе различни неща през годините — в IT сектора, в областта на хранителните услуги. Нищо за кръвната й линия, но естествено, нямаше да го спомене, ако възнамеряваше да си търси работа и в света на човеците. Несъмнено обаче беше от простолюдието, не от глимерата — аристократите не оставяха необвързаните си дъщери да кандидатстват за работа като сервитьорки.