О, господи… ами ако беше обвързана?
— Тя не е Селена. — Лицето на Ай Ем беше мрачно. — Не ме е грижа на кого прилича, това не е мъртвата ти шелан, върнала се при теб.
Застанала досами прага на кипящата от дейност кухня, Терез се чудеше дали не трябва да си тръгне.
Беше намерила обявата във фейсбук, в една затворена група само за вампири, и беше изпратила автобиографията си. Беше се кандидатирала на още две места — в човешки кол център и в компания за обработка на данни, за която можеше да работи от вкъщи. От трите места първият й избор беше работата като сервитьорка, защото колцентърът не предлагаше гарантирана заплата, а с обработката на данни щеше да е трудно, защото в сградата, където си беше наела стая (единственото, което можеше да си позволи), нямаше интернет.
Та там едва имаше течаща вода, за бога.
Приковала очи в пода, тя си мислеше за огромния мъж, припаднал пред нея, проснал се на земята в краката й. Невероятно. И макар че благодарение на тази драма собственикът със сигурност щеше да я запомни, определено не беше по причина, която щеше да й помогне да получи работата.
Освен ако не си търсеше служители, които вдъхновяваха другите да губят съзнание.
Намръщи се и отново си представи мъжа, който се беше свлякъл на земята, лицето, очите, тялото му. Беше наистина необикновен. Само че причината да бъде тук не беше необяснимото привличане към някакъв тип, който не бе в състояние да се задържи на краката си. Работа. Имаше нужда от работа, така че нищожните й спестявания да не свършат още преди края на месеца.
Не можеше да се върне там, откъдето беше дошла. Не, не можеше да се върне в Мичиган…
Собственикът на заведението се появи зад ъгъла, поемайки си дълбоко дъх.
— Слушай…
— Не искам да създавам проблеми или нещо такова — каза, макар да нямаше представа какво точно беше направила. — Бих могла просто да си тръгна.
Собственикът извърна глава, спирайки поглед върху редицата готвачи, които сътворяваха кулинарни чудеса край котлоните.
— Вината не е твоя. Брат ми… той преживя много.
— Толкова съжалявам.
Собственикът потърка главата си, не че това разроши остриганата му почти до кожата коса. Беше сянка, също като брат си (много ясно!), с красивите черти и мургавата кожа на сянка. Ала другият бе онзи, когото тя желаеше.
Чакай. Не че го желаеше.
— Той ще се оправи ли? — избъбри. — Изглеждаше така, сякаш има нужда от лекар.
— Имаме си частен лекар, при когото може да отиде.
Веждите на Терез подскочиха.
— О!
— Просто, ти приличаш на…
Мъжът, за когото говореха, влезе в кухнята. Господи, толкова беше едър, с плещи, натежали от мускули, силни гърди и дълги, мощни крака. Красив? Да. Ама наистина привлекателен, с тези свои устни, особено долната, и лицето с тъмната кожа. Носеше бял спортно-елегантен панталон и черно сако и изглеждаше… скъп и секси… леле, тези мокасини бяха толкова шикозни, че сигурно струваха повече от наема й.
За половин година.
Очите му обаче, очите му бяха онова, което погълна цялото й внимание. Тъмни като нощ, ала горещи като огън… и я гледаха така, сякаш тя бе единственото, което съществуваше на света… в което нямаше никакъв смисъл. Не че беше грозна или нещо такова, но и не беше кралица на красотата, нито пък бе издокарана.
— Може ли просто… да поговорим за минутка? — попита той.
Не беше настоятелно. Ни най-малко. Всъщност в гласа му имаше болка, която издаваше, че по някакъв начин той е изложен на нейната милост.
— Ъъъ… една от зениците ти е по-голяма от другата. — Терез посочи лявото му око. — Мисля, че се нуждаеш от лекар повече, отколкото да говориш с когото и да било, който не носи лекарска престилка.
— Добре. Ще ме заведеш ли при Хавърс?
— Кой е той?
— Лечителят ни тук, в Колдуел.
Терез примига.
— Нямам кола.
— Ще вземем неговата. — Той кимна към брат си и протегна ръка. — Дай ми ключовете.
Собственикът на ресторанта направи физиономия.
— Не, аз ще те откарам…
— Не е проблем — чу се да казва Терез. — Нямам планове за тази вечер и по един странен начин се чувствам отговорна.
По-късно щеше да се чуди защо го беше направила. Та този мъж можеше да си набелязва следващата жертва, която да преследва до умопомрачение. Някакъв умствено неуравновесен тип в град, където тя не познаваше никого и нямаше към кого да се обърне, ако се забъркаше в неприятности.
Ала инстинктът й казваше, че не я грози опасност.
Е, да, оказа се, че греши, макар и не защото той представляваше физическа заплаха за нея. Не, той бе опасен по съвсем различен начин.