Вишъс се намръщи. А после поклати глава. Но не защото не беше съгласен с жалкото копеле.
Мъчеше се да изрови един спомен от мозъка си. Беше спомен сякаш отпреди цяла вечност. Двамата с Джейн стояха в кухнята в нейния апартамент — той беше до печката, тя се облягаше на плота. Споменът беше толкова ясен, че Ви чуваше металическия звук на лъжицата, с която бавно разбъркваше горещия шоколад в тенджерката от неръждаема стомана, който ухаеше все по-силно на топлината от котлона.
Когато се стопли точно колкото трябваше, той го бе изсипал в една чаша и я беше подал на Джейн, без да откъсва поглед от очите й, докато тя я държеше в ръцете си. А после бе изтрил спомените й, отнемайки й всяко знание, че са били заедно.
Всичко бе изчезнало. Сексът, който бяха правили. Връзката между тях. Близостта им. Изтрито така, сякаш никога не бе съществувало.
Поне за нея.
За него? Всичко си беше останало и той не би го променил за нищо на света. Беше готов да понесе болката от загубата, предстоящите години без нея, раздялата от другата му половинка, която завинаги би го оставила непълен. По онова време за тях нямаше друг избор. Тя беше човешко същество, докато той принадлежеше към раса, за чието съществуване човеците дори не подозираха и която беше замесена във война, която можеше да й коства живота.
А после, понеже майка му беше тежък случай, а съдбата имаше извратено чувство за хумор, двамата се бяха изправили пред още по-сериозни изпитания…
Вишъс се мъчеше да се пребори с приливната вълна на спомените, ала умът му отказваше да се подчини, за миг сцената в кухнята бе заменена от друга, още по-ужасна. Джейн, простреляна, издъхваща в ръцете му, докато кръвта й изтичаше. А после видя какво бе последвало — себе си, сгърчен в леглото си, като Кор в този момент, също копнеещ да умре.
Изведнъж Вишъс почувства, че просто трябва да извърне очи от копелето. Би си тръгнал, стига да можеше.
Вместо това стисна зъби и бръкна в якето си с ръката, която не бе в състояние да превърне автомобили в изгорели скелети, които можеха да минат за модерна скулптура. С титанично усилие пропъди спомените и емоциите си, изритвайки ги с цялата деликатност на професионален бияч, прочистващ нощен клуб преди затварянето.
Чао, чао.
В голямата схема на нещата нямаше място за емоции. Ама наистина.
Нито пък за спомени от миналото.
В дневната на красивото малко ранчо Лейла стоеше пред масивния часовник на стената. С извити черни стрелки, дълги колкото ръцете й, и курсивни цифри, излезли сякаш от роман на Дикенс, той беше едновременно причудлив и елегантен, и в същото време — практичен.
Вече не плачеше. Бузите й обаче бяха изжулени и пареха — комбинацията от всички сълзи, които беше проляла, бърсането и студа беше смъкнала горния слой на кожата й. Гърлото я болеше. А пръстите й, всеки един до последния, имаха свой собствен пулс — резултат от измръзването.
Вишъс беше играл с коз, на който тя нямаше какво да противопостави. Ако искаше и занапред да вижда Лирика и Рамп, последното, което би сработило в нейна полза, бе да попречи на екзекуцията на Кор.
Особено ако направеше някаква лудост, като да се хвърли пред куршума, предназначен за него.
Ала истината бе, че винаги щеше да избере малките си пред всеки и всичко друго, дори себе си… и дори Кор. Ала болката от това да го изгуби беше унищожителна, тази агония в гърдите й, емоционалният товар, от който сякаш тежеше повече и който спъваше движенията й…
В началото дори не забеляза звъна на телефона в кухнята. Едва когато той спря и отново се обади, Лейла се намръщи и погледна към отворения свод.
Мобилният телефон, който Вишъс й беше оставил, замлъкна. И начаса зазвъня отново.
Може би някой опитваше да се свърже с него, за да му каже да я заведе да види децата си?
Лейла се втурна към масата и погледна екрана. Той светеше и върху него беше изписано… името на Вишъс? Обаждаше се на себе си? Не беше възможно. В този момент той пускаше куршум в…
Очите й запариха и се наляха със сълзи и тя вдигна ръце към лицето си. Дали братът щеше да прояви уважение към мъртвото тяло на Кор? Не бе в състояние да понесе мисълта за нещо друго…
Звъненето спря и когато не започна отново, тя се извърна. Несъмнено беше някаква грешка, клавиш, натиснат погрешка при някое движение на тялото му…
Звъненето се разнесе за трети път. Или пък беше четвърти? Лейла се обърна и като се намръщи, взе телефона, вдигна и…
— Исусе Христе — сопна се Вишъс, преди да бе успяла да каже каквото и да било. — Ама че дълго ти отне.