Лейла потръпна.
— Аз… моля?
— Ела тук.
— Какво?
— Чу ме. Върни се в гората.
Лейла задиша учестено, задавяна от смесица от ужас и тъга.
— Как може да си толкова жесток?! Няма да понеса да го видя мъртъв…
— Тогава си донеси задника тук и му дай от кръвта си. Трябва да го изкараме от тази гора.
— Какво?!
— Чу ме. А сега се дематериализирай тук, преди да съм размислил.
Връзката прекъсна толкова рязко, че Лейла се зачуди дали не беше хвърлил телефона, от който й се беше обадил. Или пък го беше прострелял.
С разтуптяно сърце и замаяна глава тя свали телефона от ухото си и се загледа в него. А после го метна на масата.
Изскочи през плъзгащата се врата още преди апаратът да бе спрял да се плъзга по дървената повърхност.
Когато отново прие физическите си очертания на същото място, където допреди малко стоеше над Кор, завари Вишъс на няколко крачки от него, да пуши толкова яростно, сякаш ръчно свитата цигара между зъбите му беше единственият му източник на кислород. Междувременно дошла незнайно откъде топлина беше преобразила Кор — снегът около и под него се беше стопил, плътта му вече не беше сива, а яростно червена.
Беше жив. И когато си даде сметка за присъствието й, помръдна леко глава и вдигна очи.
— Лейла?
— Какво… защо… — заекна тя.
Вишъс махна рязко с ръка, ала когато проговори, в гласа му прозвуча изтощение.
— Не се засягайте, но може ли да млъкнете? И двамата? Никакви въпроси. Ти просто го нахрани. А ти не се дърпай и побързай. Ще се върна след двайсетина минути и гледайте да сте готови за пътуване.
И с този жизнерадостен изблик на оптимизъм братът се дематериализира, изчезвайки в нищото.
Лейла примига, чудейки се за миг дали това не беше просто сън. А после се хвърли в действие.
„Да се надяваме, че Вишъс беше от онези, които натискаха педала на газта до дупка“ — помисли си, докато коленичеше.
Не си направи труда да каже каквото и да било на Кор. Просто вдигна ръкава на робата си, за да оголи китката си, проби вената си със зъби и поднесе източника на сила и питание към устата на Кор.
Той обаче отказваше да разтвори устни. Дори когато жизнената сила, от която се нуждаеше толкова отчаяно, овлажни устата му, той отказа да я приеме в себе си. Просто се взираше безмълвно в нея, клатейки глава.
Лейла си спомни мига, когато го беше видяла за първи път под кленовото дърво на поляната. Тогава също се беше опитал да й откаже.
— Не се засягай — измърмори, — но просто пий.
Нямаше представа защо Вишъс беше решил да пощади живота на своя враг, ала нямаше намерение да спори с онова, което като че ли се случваше… нито да приеме спасението за сигурно. По дяволите, братът като нищо можеше отново да размисли и да се върне с пистолет. Или с кинжал. Или с подкрепление.
Когато Кор продължи да отказва, тя протегна свободната си ръка и стисна ноздрите му.
— Ако ме обичаш, ще спасиш живота си. Недей доброволно да слагаш смъртта си на моята съвест.
Докато Кор остана да лежи така, сякаш нямаше нищо против да се задуши, Лейла започна да прехвърля през ума си начини да отвори стиснатите му зъби. А после той простена леко… и това бе всичко, което бе нужно.
Една-две капки трябва да бяха проникнали в устата му, защото той простена по различен начин, гърбът му се изви в дъга, краката му потръпнаха конвулсивно, сякаш беше завладян от огромен копнеж.
А после изсъска хищнически и я ухапа толкова силно, че тя трябваше да потисне една ругатня.
И ето че вече пиеше… големи глътки, които я изцеждаха толкова бързо, че тя знаеше, че трябва да внимава. Беше напълно възможно да я убие, без да иска; гладът му можеше да надвие всеки друг инстинкт, включително и онзи да я брани.
Прескъпа Скрайб Върджин, щеше й се да знае какво им беше намислил Вишъс… ала понякога в живота е по-добре да не гледаш прекалено далече в бъдещето. Единственото, което трябваше да стори сега, бе да нахрани Кор и да го опази от студа, докато Вишъс не се върнеше с някакво превозно средство.
А след това? Не знаеше.
Отметна косата от челото му и когато срещна обезумелите му очи, я връхлетя всепоглъщащо желание да се помоли. Поддавайки се на порива, започна да мълви четиристишията, които знаеше от раждането си в Светилището; прастарите свещени думи се редяха в главата й, Древният език оформяше ритъм, който отекваше в гърдите й.
Твърде жалко, че горе вече нямаше никой, който да ги чуе. Ала нима имаше някакво значение? Вишъс бе единственият спасител, когото двамата с Кор имаха, а Господ й беше свидетел, че когато ставаше дума за помощ, тя нямаше да придиря.