21
— О, забравих — измърмори Трез. — Колата на Ай Ем е с ръчни скорости.
Застанал пред служебния вход, Трез се намръщи срещу беемвето на брат си, чудейки се как ще продължи това с откарването при Хавърс.
Жената, накарала го да припадне, взе ключовете от ръката му.
— Няма проблем. Бива ме със скоростния лост.
Изключи алармата с дистанционното, отвори вратата откъм мястото на шофьора и се плъзна върху кожената седалка така, сякаш спортната кола беше нейна.
— Хайде. Не мога да те сложа на седалката. Това е нещо, което ще трябва да свършиш сам.
Усмивката й беше непринудена, но не и обикновена. Всъщност за Трез у нея нямаше нищо обикновено — нито начинът, по който се движеше, нито звукът на гласа й, нито съвършеният начин, по който я очертаваше панталонът й.
Точно както би било при Селена.
А, да, да не забравяме предупреждението на Ай Ем, което отново и отново отекваше в главата му: това не е мъртвата ти шелан, върнала се при теб.
Трез изруга и заобиколи колата. Докато се качваше, погледна към жената зад волана. Господи, профилът й…
— Ъм, ще затвориш ли вратата? Този модел има защитен механизъм и не мога да тръгна, ако вратата е отворена. Освен това, нека бъдем честни, става течение. Бррр.
Трез се изчерви и побърза да затвори. А после опита да си придаде спокоен и отпуснат вид, докато тя запали двигателя, пусна отоплението и мина на задна предавка. Със съвършена маневра те потеглиха, отправяйки се през паркинга към четирилентовия път навън.
— Ще трябва да ми кажеш къде отиваме.
Изглеждаше толкова красива, докато говореше, обляна от прасковеното сияние на контролното табло, с правия си нос, пълни устни, силна челюст, всички онези неща, които Трез се бе опитвал да пресъздаде триизмерно от двуизмерните си спомени.
Проговори, без да иска. Без да го е мислил.
— Липсваше ми…
Гласът му се прекърши в мига, в който тя го погледна шокирано.
— Моля? Какво?
Мамка му, какво беше излязло току-що от устата му?
— Ъ… да, леле, наистина говоря пълни безсмислици. — Отправи й извинителна усмивка, която беше напълно откровена. — Май действително имам нужда от лекар.
Когато стигнаха до изхода на паркинга, тя отново се усмихна.
— Непосредственият въпрос е да включим ли навигационната система на колата? Или знаеш къде отиваме?
Трез бе погълнат изцяло от това да я съзерцава и когато образът й се замъгли, беше принуден да избърше очите си с бързо движение, което се надяваше, че тя не забеляза.
— Наистина си пострадал — промълви тя. — Нуждаеш ли се от линейка?
И тогава го докосна. Беше съвсем простичък жест, но не и за него: топлата й мека длан легна върху опакото на ръката му, онази, която почиваше върху бедрото му… и едва не го накара да получи инфаркт.
— Би трябвало да ти кажа да не оставаш тук — каза той дрезгаво.
— Аха, съгласна съм. Накъде да карам, наляво или надясно?
Трез затвори очи и си заповяда да се стегне и да се вслуша в думите на брат си. Тази жена, която и да беше тя, не беше неговата Селена. И беше невероятно несправедливо, както спрямо нея, така и спрямо неговия траур, да се натрапи в орбитата на една непозната само заради случайната прилика.
Та тя имаше лек детройтски акцент, за бога, нещо, което очевидно Селена никога не беше имала. Освен това Селена никога не беше носила косата си по този начин, нито беше имала подобни дрехи…
— Как каза, че е името ти? — попита го. — Искаш ли да се обадя на брат ти? Ехо? Ти да не… да не би отново да припадна?
Когато Трез най-сетне проговори, думите му излязоха припряно и непохватно… точно както отвори вратата на колата и изскочи навън.
— Съжалявам. Трябва да вървя. Толкова съжалявам. Съжалявам…
Докато се отдръпваше назад с препъване, стъпи върху късче земя, покрито с лед…
И за втори път се просна по задник пред очите й като пълен идиот.
Поне този път запази съзнание.
По-полека, обади се егото му. По-полека, непохватно копеле такова.
Тя излезе и се озова до него по-бързо от поемане на дъх… при което също се подхлъзна и тупна отгоре му. На Трез му се искаше да изкрещи.
Но не го направи.
О, не. Когато тя падна отгоре му… той обви ръце около нея и я целуна.
Не го беше очаквала. Ни най-малко. Когато се подхлъзна и падна върху гърдите му, единствената й мисъл бе колко дълго щеше да й отнеме да се изправи и да изтича обратно в ресторанта, за да открие брат му.
Защото, много ясно, като вампири те нямаше да се обадят на 911. Последното, от което се нуждаеха, беше да се появят човешки медици и да го отведат в човешка болница, където щяха да го приемат и с техния късмет, сигурно щеше да бъде изпепелен, когато лъчите на слънцето нахлуеха през прозореца до леглото му.