Само дето така и не можа да приведе в действие плана с намирането на брат му. Когато се оттласна от гърдите му, за да повдигне глава, всичко сякаш спря. Очите им се срещнаха, дъхът им секна… а после той обви ръка около кръста й, сложи другата на тила й… и я притегли към устните си.
Меки. Бяха толкова меки и трепереха до нейните, сякаш не беше сигурен какво прави или пък беше под въздействието на някаква монументална емоция. Тялото му обаче беше всичко друго, но не и слабо. Под нея той беше голям и корав и тя усещаше силата, излъчваща се от него.
Едва когато езикът му се протегна и я близна, опитвайки се да проникне в нея, тя се отдръпна.
Не стигна далече обаче. Не искаше.
Господи, очите му бяха невероятни и вече не бяха черни. Сега те грееха с необикновен маслиненозелен цвят.
— Съжалявам — прошепна той. — Трябваше да го направя. — Намръщи се и поклати глава. — Искам да кажа, не трябваше да го правя.
Терез обходи лицето му с поглед, изгубена в онова, което се случваше дълбоко в тялото й, станало изведнъж невероятно чувствително и странно сковано.
— Обвързана ли си? — попита той дрезгаво.
— Не. — Терез се съсредоточи върху устните му. — Не, не съм.
Клепачите му се затвориха и облекчението, разляло се по лицето му, бе истинска изненада.
— Слава богу.
Терез се усмихна.
— Значи, си достоен мъж. — А после се намръщи. — А ти обвързан ли си?
— Не, не съм…
Звук на клаксон ги накара да обърнат глави. Един мерцедес беше спрял зад тях и шофьорът тъкмо слизаше.
— Добре ли сте?
— Напълно — отвърна нейният мъж. — Извинявай.
Е, добре де, всъщност не беше неин.
— Да, съвсем добре сме — потвърди тя. И за да докаже онова, което й се струваше лъжа, Терез улови ръката му и му помогна да се изправи. — Всичко е наред, благодаря.
Съпроводи го до мястото до шофьора и му помогна да седне. След това заобиколи колата, настани се зад волана, потегли и зави надясно, за да излезе от паркинга.
— Наистина би трябвало да си вървя — каза той, взирайки се през стъклото пред себе си.
— Нали отиваме на лекар. Е, накъде да карам? Бих могла да обърна.
— Слушай, нищо ми няма. Наистина. Може ли просто да отбиеш някъде?
Терез го погледна и господи, изглеждаше толкова напрегнат, пръстите му се бяха впили в бедрата му, челюстта му беше стисната. Той я бе целунал пръв, но очевидно се разкайваше.
— Моля те, спри — промълви.
— Добре. Само че няма… не виждам нищо.
Ресторантът се намираше в началото на улица, на която имаше двайсет-трийсет магазина, ала избирайки да завие надясно, тя беше подкарала в обратната посока и ето че се намираха на път без отбивки, заобиколен от дървета и очевидно водещ към някаква магистрала, а от двете му страни имаше парцели земи.
Терез се намръщи и се приведе над волана. В далечината напред като че ли видя нещо… строителни кранове може би? Не беше сигурна.
Каквото и да беше това, зад следващия завой изникна паркинг. И не само. От двете страни се появи паваж, с достатъчно място за стотици коли. Хотел ли беше това? Не можеше да види нищо, единствено мрак.
Тя даде мигач и мъжът до нея настръхна.
— Не тук — каза дрезгаво. — Господи, всякъде другаде, но не и тук.
— Моля?
— Не спирай!
Терез отново натисна газта и подмина нещо, което се оказа… о, увеселителен парк, разбира се. Онова, което беше взела за кранове, всъщност бяха въртележки и релсите на увеселителни влакчета, сега потънали в мрак, тъй като паркът беше затворен за зимата.
Продължи напред, подминавайки магазинче за сладолед, което се казваше „При Марта“, украсено с огромен петел. То също беше затворено за зимата, но не беше трудно да си представи опашките пред дузината му щандове, децата, тичащи наоколо с фунийки сладолед, който се топеше и се стичаше по ръцете им, родители, приятно отпуснати, макар и да държаха малчуганите под око.
За някои хора тази лятна фантазия беше действителност. За известно време бе действителност и за нея.
Ала всичко това бе останало в миналото.
— Тук — обади се той, посочвайки петела. — Отбий тук.
— Малко по-надолу.
Терез искаше магазинчето за сладолед толкова, колкото той искаше увеселителния парк. Ето че май имаха нещо общо помежду си. И двамата едва ли биха спечелили титлата „душа на компанията“.
Сувенирният магазин, който изникна след това, имаше големи витрини, отрупани с най-различни предмети — снежни глобуси, малки чашки, тениски и ръкохватки, подредени като войници, чакащи да бъдат повикани на служба. Паркингът му беше като малкото братче на онези от тежката артилерия, които бяха подминали, но тъй като беше празен, имаше предостатъчно място.