Е, „просто“ предполагаше, че братът е безопасен, а това едва ли можеше да бъде по-далече от истината. Вишъс изглеждаше яростен, веждите му бяха сключени, черната му коса — разрешена, сякаш беше прокарвал пръсти през нея, а татуировките на слепоочията му и козята брадичка му придаваха още по-зловещ вид.
— Готови ли сте? — попита ги.
Отказваше да я погледне, така че Лейла отвърна на висок глас, кимвайки:
— Да.
— Ще го кача в…
— Не, аз ще го направя.
— Не си достатъчно силна.
Лейла се наведе и пъхна едната си ръка под гърба на Кор, а другата — под бедрата; калта пропиваше в ръкавите и залепваше по ръцете й. Тя обаче не й обърна никакво внимание, така както не обърна внимание на начина, по който той се съпротивляваше, а от устата му се изливаха неясни протести, докато го вдигаше от земята.
— Отвори вратата — заповяда на Ви.
След първоначалния шок, братът се подчини и се отдръпна от пътя й. Не беше лесно — пантофите й затъваха в снега, клоните на дърветата като че ли се опитваха да сграбчат Кор от злоба, кал се стичаше по робата й. Никога не би се справила, ако той не беше толкова отслабнал.
В едно обаче бе напълно убедена — тя и единствено тя бе тази, която трябваше да го спаси.
Да го настани на задната седалка, беше трудно и той й помогна, като издърпа долната половина на тялото си и рухна по дължината на седалката. Искаше да седне до него, но дори така отслабнал, той беше огромен и за нея нямаше място. Нямаше обаче да го остави гол. Свали робата си и го покри с нея, подпъхвайки я под тялото му, преди да изтича до мястото до шофьора.
Останала само по клин и тънка блузка, студът бързо я надви и докато затвори вратата след себе си, вече трепереше.
— Закопчай се — измърмори Ви. — Ще друса.
Без майтап, помисли си Лейла, докато си слагаше предпазния колан.
Очакваше братът да кара бързо, но не очакваше да натисне газта до дупка и да се понесе стремглаво между дърветата. Светлината на фаровете се блъскаше в дънери и клони, миг преди те да го направят, така че джипът подскачаше и се мяташе наляво-надясно, докато хвърчеше натам, където, можеше само да се надява Лейла, се намираше пътят.
Но и спокойно можеше да бъде краят на земята.
Изви се назад, за да види как е Кор, и се опита да улови погледа му, което не беше лесно, защото подскачаше нагоре-надолу и наляво-надясно, макар и с него да се случваше същото. Той се мяташе на задната седалка, правейки всичко по силите си да се задържи, стиснал облегалката за глава с една ръка и застопорил крак о вратата, докато всичко останало подскачаше като палачинки в тиган.
Когато погледите им най-сетне се срещнаха, въпросът „Добре ли си?“ бе изречен безмълвно и от двамата и получи в отговор и от двамата едно „Нямам представа“.
Краят на разтърсващото пътуване дойде толкова бързо, колкото и началото му — рейндж роувърът изхвърча измежду дърветата, сякаш отмяташе прекалено тежко наметало, гумите му изсвистяха върху асфалт и с едно последно, надяваше се Лейла, рязко поднасяне се намести в правилната лента.
И наистина, макар сега да се понесоха още по-главоломно, всичко беше по-спокойно и цивилизовано. Което още по-ясно подчерта колко тежко дишаха всички.
Отново се обърна, мъчейки се да види нещо през задното стъкло, но то беше затъмнено. Можеше само да си представя дирята от потрошени клони, която бяха оставили след себе си, а междувременно Кор беше рухнал върху седалката, тялото му беше отпуснато, дишането му — накъсано.
Ала беше жив и вдигна палци насреща й.
Лейла погледна напред, но видя единствено асфалт, бяла линия от двете им страни и двойна жълта в средата. О, чакай, ето и знак — черен скачащ елен върху светлоотразяваща жълта повърхност с цвета на глухарче.
Никой не говореше.
Не беше и нужно.
В началото Лейла нямаше представа къде отиват и нямаше намерение да пита. А после Ви направи поредица от завои и се отправи обратно към града. Вероятно към онова ранчо.
Оказа се права.
Двайсетина минути по-късно той спря пред гаража на ранчото и те зачакаха автоматичната врата да се отвори.
Вишъс слезе пръв, а Лейла го последва светкавично, за да се погрижи за Кор. Отвори вратата до главата му и улови ръката му, за да му помогне, докато той се мъчеше да се обърне и в същото време да задържи окаляната роба около себе си. Когато се изправи на крака, Лейла улови дългите ръкави и ги завърза около кръста му, завъртайки бялата материя, така че се виждаха единствено хълбокът и част от бедрото и крака му.