— Облегни се на мен — нареди, докато премяташе ръката му през рамото си и обвиваше своята около кръста му.
Вишъс вече беше влязъл в къщата, но беше оставил вратата отворена.
— Ще те заведа на долния етаж — обясни Лейла. — Там има две спални и дневна.
Кор се облягаше тежко на нея, особено докато изкачваха трите невисоки стъпала, въвеждащи в къщата. Лейла нямаше представа как ще слязат в мазето.
— Къде сме? — попита той дрезгаво.
— В една къща, където сме в безопасност.
— На Братството ли е?
— Да.
Облегнат на плота в кухнята, Вишъс палеше цигара и дори не ги погледна, докато те минаваха покрай него. Ала и сега им беше направил път — вратата беше широко отворена, лампата — запалена, така че да могат да слязат долу без проблем.
Човече, стълбището беше толкова тясно.
Кор обаче разреши проблема, като се откъсна от нея, възползвайки се от парапета за опора. Когато стигна долу, отиде право при мекия диван срещу телевизора на стената. Лейла не беше сигурна от кого се откъсна по-силна въздишка, когато той се строполи върху възглавниците — от него или от тях.
През облегалката на близкото кресло беше преметнато червено-черно одеяло — Лейла го взе, свали мръсната роба от долната половина на тялото му и я замени с чистата завивка.
Даде си миг, за да си поеме дъх, и отново се впусна в действие.
— Ще ти донеса нещо за ядене.
Когато той не възрази, а просто потъна още по-дълбоко в дивана, тя се зачуди дали пътуването не беше направило онова, което Майката природа не беше успяла, а Ви бе отказал да стори. Но не… все още дишаше.
Изкачи стъпалата забързано, затваряйки тихичко вратата зад себе си, когато влезе в кухнята. Имаше неща, които двамата с Вишъс трябваше да си кажат. И все пак той като че ли нямаше никакво намерение да говори. Стоеше там, напълно затворен в себе си, със сключени вежди и толкова безизразно лице, сякаш беше своя анимационна версия.
Лейла се приближи и сложи ръка върху неговата.
— Вишъс, благодаря…
— Не ме докосвай! — Той се дръпна рязко. — Да не си ме докоснала! — Очите му горяха от гняв, когато размаха цигарата си срещу нея. — И не се залъгвай. Не сме в това заедно. Не сме съучастници в това с Кор. Не вярвам на тази романтична фантазия, която си си измислила. Онова, което ще направя, е да те оставя тук с убиец и телефон. Ако по-късно все още си жива, за да приемеш обаждането за шибаните си деца, значи, си ударила джакпота. Ако той реши да те убие, а после повика приятелчетата си, за да се позабавляват с трупа ти, няма да се тръшна. Така или иначе, не ми пука. Искаш го? Ето че го имаш.
Отиде до масата и взе телефона, който беше оставил там по-рано. А после си тръгна — излезе през плъзгащата се врата и изчезна в нощта.
След миг Лейла се приближи до вратата и я заключи. А после се обърна и се залови да прерови шкафовете в търсене на консерви със супа.
Първото, което Трез направи, когато се върна в ресторанта, бе да отиде в кабинета на Ай Ем и да се залови с бъркотията на бюрото му. Не беше трудно да открие онова, което търсеше. Автобиографията на жената беше най-отгоре и той я погледна.
Смееше ли да го направи?
Този въпрос намери отговора си, когато миг по-късно върна листа върху купчината сметки и поръчки и се измъкна през задния вход на „Сал“ като крадец. Дематериализира се в една доста запусната част на града, срещу пансион, от който му се прииска да закрещи. Проклетото нещо беше на три етажа, заемаше голяма отсечка от улицата и имаше поне половин дузина заковани прозорци. Боята му трябва да е била бяла някъде през седемдесетте, ала сега имаше жълтия цвят на пикня, а двамата, които тъкмо излизаха през двукрилата врата, спокойно можеха да са бездомници с мръсните си дрехи и немитите си коси.
Да не би да беше объркал адреса?
Мамка му. Не беше.
Тя не би трябвало да е тук, в това свърталище на съмнителни човеци. За бога, да не би да живееше на повърхността, предпазвана от слънцето през деня единствено от пердета?
Какво си мислеше?
Докато пресичаше улицата, Трез се боеше, че тук не ставаше дума за избор.
Когато стигна до входа, надникна през стъклената врата, подсилена с тънка метална мрежа. Трудно беше да види ясно, защото проклетото нещо не беше почиствано поне от едно-две десетилетия, ала от другата страна като че ли имаше нещо като „лоби“, с лампи на тавана, килим, който спокойно можеше да бъде плочки, толкова беше изтъркан, и стена с пощенски кутии, вратичките на половината от които бяха изкъртени и висяха като изплезените езици на мъртви животни.